В приятната тютюнево-уютна атмосфера, за която бяха доказано виновни Вероника Димитрова и Мариета Павлова, се бяха събрали приятели, познати и почитатели на автора, а също и случайни посетители, и май никой не си тръгна без книгата, която Чичев подаряваше и подписваше, с усмивка разбира се. Арт-инсталацията материализираше избрани стихове от книгата, с които взаимодействието беше много истинско и приятно. Кашалоти, плуващи сред облаци – картонени еквиваленти на висящите в атмосферата и такива от цигарен дим. Ръчно изработен калейдоскоп, паяжина с болт и магарешки тръни, буркан с кит, миниатюрно копие на книгата, придружено от… лупа, купа с желатинови топчета. Ние бяхме в книгата, после тя влезе в нас, и всичко беше поезия. “Ксетофон” допринесоха допълнително за творческите инхалации, а прозата не посети премиерата, освен в разговорите за поезия.

От прашинката на деня не е всекидневно, нито еднодневно преживяване. Тя е
малка и лека, но носи цяла една вселена в себе си. Излиза на повърхността на деня, за да търси изгубената дълбочина на съществуването. Бяга от лесните усещания и се гмурва да плава с китовете. Носи свят, стремящ се към себе си, но обърнат към другите. Затворен и отворен, някак балансирано. Колкото едното, толкова и другото, а между двете границата е чистото споделяне.

Поезия без претенции и показност, която не парадира с познания и начетеност чрез
автора си, както отбеляза редакторът на стихосбирката Иван Ланджев, чието
хрумване е разделянето на книгата на частите на деня. Те започват с тематично
стихотворение и завършват със свидетел на стиха: куче, просяк, липсващ свидетел
и дете. Радослав Чичев споделя, без да натоварва, неща от ежедневието. А то,
както знаем всички, които сме потопени в него, има много лица. Понякога е сиво
и дъждовно – достатъчно мокро, за да ни накара да си вземем чадър. Мрачно –
докато сме на работа, а ни се иска да четем под одеалото с чаша чай. Друг път е
слънчево и шарено. Ако сме достатъчно позитивни, се поддава на настроението ни.
Променливо, непостоянно, или зациклящо и рутиниращо. Каквито и определения и
качества да подберем, те ще отговарят на същността му, присъстваща във всяка прашинка от
него. Денят ни среща и разделя, носи случвания, емоции, вълни и кашалоти. А колко много са прашинките от него от сутринта до вечерта му – търсещи приют заспали молекули, летящи, падащи, издигащи се, но винаги носещи случване. Моменти на вдъхновение, които размърдват пръстите на автора и, благодарение на които са написани стиховете. За да може на следващия ден – утре – художникът да изчисти окото на кита с четка от котешки мустак и то да е готово да поеме прашинките от новия ден.

Това е поезия, за която не се пише, защото е написана… искрено. Книга, която не е прашна, не
е затрупана с прахоляка на деня, а черпи антистатично вдъхновение от молекулите
му. Която може да стои изправена и пожелава на всеки, който я разгърне Добро
утро!, защото утрото е добро, Добър ден!, Добър вечер!, Лека нощ! До Утре, в
четирите посоки на света, когато прашинките на деня ще се разпилеят отново и
навсякъде. По главите, раменете, ревера на сакото, върховете на обувките, на
носовете, стъклата на очилата, из въздуха. И от тях ще се роди поезия.

Книгата е издадена с награда от Националния конкурс на издателство “Арс” за дебютна книга. Посветена е на Рони и Мъри.

За втора поредна година, големият израелски писател Етгар Керет е в България, по покана на ИК Жанет 45 и благодарение на Нева Мичева – негов редактор и водещ поредицата „Кратки разкази завинаги”,  която стартира през 2010 г. с „Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог”(Първият сборник на Е. Керет.). Поводът този път е култовият сборник „Момичето на хладилника”, преведен на повече от 30 езика. Както самият Етгар Керет каза, на повечето от езиците има съвършено различни имена. Оригиналното име на израелския сборник, който излиза на иврит е „Missing Kissinger” – “Липсва ни Кисинджър”. На български заглавието е взето от друг великолепен разказ – „Момичето на хладилника”.

Манол Пейков: Поредицата „Кратки разкази завинаги” е една авантюра. В България отдавна не се издават разкази. Разказите, които можем да намерим като цяло са от средата на миналия век, евентуално от края на 19-ти. Съвременни разкази се издават изключително рядко, обикновено по проекти. Смята се, че разкази не се четат и не се купуват. Етгар Керет е най-голямото опровержение на това твърдение. Когато написва първия си сборник разкази в Израел, неговата агентка му казва: Защо разкази, никой не ги купува?! Пиши роман. След като вторият му сборник продава над 60 000 копия в държава с размерите на България и където иврит (езикът, на който пише) говорят само около 4 млн. души (това е един шеметен тираж), той поглежда гордо своята агентка, а тя му казва: Да, но ако беше написал роман, представи си тогава какво щеше да стане.

Съвсем наскоро Етгар отбеляза един друг рекорд. Последната му книга, петият му сборник с разкази – „Suddenly, а knock on the door” („Изведнъж на вратата се почука”), който излезе в средата на миналата година в Израел, успя за петте месеца, през които беше на пазара, да стане бестселър номер едно, не само сред книгите, написани на иврит, но изобщо сред всички художествени книги, издадени в Израел, което е абсолютен прецедент. Никога сборник с разкази не е успявал да стане най-големият бестселър в Израел. Това се случва за първи път.

Етгар Керет: Много съм щастлив да бъда тук тази вечер. Мина година от последното ми посещение, но чувството е, сякаш е изминала една седмица. (По-горе Манол отбеляза, че е минала точно една година, тъй като при първото си посещение, Керет е бил в България на същата дата. 13.09) Мисля, че съм голям късметлия да имам такъв чудесен редактор и такъв чудесен издател, и не го казвам само защото те седят от двете ми страни. В процеса на работа с Нева по българския превод, аз успях да видя някои от разказите си в нова светлина и научих за тях нови неща. Този сборник е втората ми книга, както в Израел, така и тук в България. Когато излезе първата ми книга (М.П.: Тогава Етгар е на 19 г.) със заглавие „Тръби” (Българското заглавие е „Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог”.), доста хора я прочетоха, но тя не стана толкова популярна, както втората, която имаше страхотен литературен и търговски успех. Спомням си първия уикенд, след като книгата излезе, аз и моите приятели отидохме по традиция в един клуб в Тел Авив. Имахме си номер – винаги отивахме, нареждахме се на опашка, чакахме дълго време и накрая обикновено се оказваше, че има частно парти. Ние си купувахме по една бира, сядахме отпред на паважа и просто наблюдавахме хората, които влизаха в клуба. Онзи уикенд обаче, когато охранителят, както всеки подобен петък ни каза, че не можем да влезем, защото има частно парти, излезе собственикът на клуба и му каза: Не познаваш ли този човек, той е световноизвестен писател? Пусна ни вътре, сложи ни на бара на първия ред и каза на бармана да ни обслужва абсолютно безплатно. Ние седяхме там и се чувствахме страшно неудобно, защото столовете бяха прекалено меки, а напитките прекалено изтънчени за нашия вкус. Освен това, когато седиш на бара не можеш да виждаш хората толкова добре, колкото отвън, седейки на паважа. Чувствахме се депресирани. След дълго мълчание, единият от приятелите ми каза, че май вече няма да пиша разкази за хора, които седят на паважа пред клуба и наблюдават другите как влизат. Така че ми се струва, че след този сборник, трябваше да започна да пиша за друг тип живот, понеже моят собствен живот се промени. Но, както скоро открих, този живот изобщо не беше по-лесен от предишния ми живот, когато не бях известен писател. И все пак, в този сборник все още може да откриете разкази за хора, на които не им позволяват да влизат в клуба.

Лидия Кирилова: Понеже стана въпрос за депресия в един от разказите, които бяха прочетени („Брат ми е в депресия”), има една много тъжна статистика, че в България всеки пети човек страда от депресия, препоръчвате ли разказите си на тези хора?

Е.К.: Една от причините да препоръчвам разказите си на такива хора, е, че когато ги прочетат, ще разберат, че не са сами и по света има много други депресирани хора. Всъщност проблемът не е в депресията, а в чувството да бъдеш жертва на хора и нации, които чувстват себе си като своеобразна жертва, като с това оправдава определени свои действия. Аз съм от такава част на света, където, ако има състезание за това кой е най-голямата жертва, ние ще спечелим със сигурност 1-во и 2-ро място, защото между евреи и палестинци е много трудно да се различи кой е по-големият агнец. Когато човек се чувства жертва, това му дава причина да не поема отговорност за действията си. Затова това чувство много често има дехуманизиращ ефект, отнема човешкия облик на хората.

Историите са много различни, но както казва моята жена, аз мисля, че съм единственият човек, който знае, че в историята става въпрос точно за това. Разказът „Спазми”, който Манол прочете, за човека, който сънува, че е 40 годишна жена, го написах по време на първата война в Персийския залив през 91-ва година, когато Ирак бомбардираше с ракети моя собствен град Израел. Аз гледах хората около мен, колко са беззащитни, как не могат да отвърнат по никакъв начин и виждах в очите им как искат да си го върнат на някого, да бомбардират някого. Когато чета този разказ, или слушам някой да го чете, винаги се сещам за войната в залива, но съм сигурен, че на никого от вас не му хрумва подобна асоциация.

Георги Господинов: С Етгар миналата година имахме много щастливи четения в Истанбул и Загреб и мога да свидетелствам, че той е толкова обичан и в чужбина, колкото и тук. Въпросът ми е свързан с нещо, което ми се струва много важно в разказите му, което остава зад абсурда, хумора, иронията и това е поетичният пласт. Да ни кажеш нещо повече около това. Етгар, писал ли си поезия някога, тайно или явно? И как иронията и лиризмът се свързват, за мен това е нещо много хубаво.

Е.К.: Радвам се да се видим за първи път и тук, в България. Липсва ми това, че не четеш, както при предишните ни две срещи.

Когато пиша история, аз никога не знам какво ще се случи и онова, което дава смисъл на историите и което ги създава, е техният вътрешен ритъм, вътрешният глас на разказвача. И по тази причина, този лиризъм е важен за мене, защото точно това е нещото, което вдъхва живот на самата история. Относно поезията, обожавам я, но аз не пиша поезия, защото съм толкова асоциативен и неясен, че ако нямам сюжетна линия, напълно се изгубвам и започвам да звуча тотално и абсолютно неясно. Затова са ми необходими разказите, за да имат те сюжет и за да мога да се изказвам по някакъв разбираем начин.

Публиката: Защо си позволявате да се занимавате с това свещено табу „евреите като жертва”?

Е.К.: Не мисля, че това е табу, а добре известен факт. И двамата ми родители са оцелели от Холокоста. Евреите са били преследвани и избивани, не само по време на Втората световна война, а и в много общества преди и след това. Това е широко известен факт. Не е някакво табу или някаква изненада. Всъщност аз говоря за заплахата, която идва от това усещане, да бъдеш непрекъснато преследван и жертва. И как човек, поради тази история, която му тежи, не може да изпита реалността в нейната пълнота и много често си позволява да се откаже от някои лични отговорности, поради причината, че по някакъв начин е реабилитиран от собствената си история. Това е, което ме занимава.

Когато говоря за това, не засягам единствено еврейски проблем. По същия начин палестинците са обрисувани от абсолютно същата проблематика и страдат по идентичен с евреите начин. Бил съм свидетел на стотици дебати между израелци и палестинци, които се превръщат в надпревара по страдание. Всеки си показва собствените белези и прави всичко възможно, за да игнорира и омаловажи максимално страданието на другата страна. Моето лично мнение е, че ако човек възприеме собствената си отговорност за болките, които нанася на другите и демонстрира само собствените си страдания, това не би могло да доведе до никакъв прогрес във взаимоотношенията на двете враждуващи страни.

Публиката: Как избирате заглавията на книгите си?

Е.К.: Конкретно в България, Манол е отговорен за заглавията и на двата ми сборника, защото те са различни от оригиналните, излезли на иврит. Сборниците винаги носят заглавие на разказ, който по някакъв начин отразява общия им дух. И според мен важното е заглавието да звучи по определен начин преди да прочетеш сборника, за да знаеш как да го възприемаш, и по друг, след като си го прочел. Това са два много важни коректива при избора на заглавие. И, честно казано, изборът на заглавия на Манол, отговаря на тези две условия. Аз харесвам българските заглавия на сборниците си.

Публиката: По какъв начин пишете? Какви са техниките ви на писане и как търсите, и чувате онези гласове, които намирате във вашата проза?

Е.К.: Историите ми винаги започват с някакъв казус. С проблем, който не мога да преодолея и с невъзможността да обясня някакво явление, така че създаването на всеки един разказ абсолютно винаги е свързано с тази преграда в комуникацията, с нещо, което се опитвам да си обясня сам на себе си. Когато написах разказа „Спазми”, всъщност бях изпратен от един вестник да интервюирам хората относно войната в залива и трябваше да напиша много конкретен и ясен журналистически материал, обаче се улових, че им задавам въпроси от рода какво сънуват, как войната е променила отношението към техните половинки… И всъщност, истината е, че аз самият не можех да си обясня защо им задавам такива въпроси. Когато изпратих всички тези асоциативни писания и истории на вестника, които бях събрал и написал, те ме уволниха. Тогава седнах да пиша този разказ и се запитах какво всъщност съм искал да постигна, интервюирайки тези хора. Опитвах се да обясня непреодолимото чувство за противност, което ги беше обхванало. Една абсолютна неспособност да контролират собствената си съдба. Чувството на объркване и несигурност в такива моменти на писане е много голямо. От друга страна, усещането е, че ако се държиш за линията, която си подхванал и пишеш дума след дума на празния лист, рано или късно ще стигнеш до онова място, към което си се запътил и което не познаваш и не можеш да назовеш по име.

Публиката: Кога разбирате, че сте стигнали именно до онова място? Как разбирате, че историята е приключила?

Е.К.: Когато свърша първата си чернова, почти винаги променям началото, след това абзац по абзац търпят промени, но никога не променям края. Винаги съм абсолютно уверен в завършеците на разказите си и уподобявам това чувството, когато буташ кола. В началото трябва да упражниш натиск, за да тръгне, но в крайна сметка тя стига до там, докъдето трябва да стигне. Такова е усещането ми, когато пиша. Усещам, че съм стигнал на правилното място. Началата често се сменят, но краят – никога.

Публиката: В трите разказа, които чух и в тези, които съм чел от миналата година има тайно или явно чувство за хумор. Според мен животът на литературата е невъзможен без чувство за хумор. Целенасочено ли е това в разказите ви, въпреки сериозността им?

Е.К.: Хуморът е оръжието на слабите. Цял живот се майтапим с неща, които не можем да променим. Има много шеги за смъртта. Шегуваме се с нашите шефове, с комунизма и т. н. Чрез хумора ние се освобождаваме от болката и въпреки нея успяваме да запазим собственото си достойнство. В битката на живота, която така или иначе всички ще изгубим, трябва да запазим собственото си достойнство.

Дешифрама: LetterophaGy

Съвременна европейска проза. Тази категория обединява стотици имена, доколкото нещо може да обедини стотици различни (някои коренно) единици. Колкото океанът може да обедини безбройното множество от биологични видове. Някъде там – в дълбоките води на тази проза, се пресичат до преплитане и препокриване (на маршрутите, героите, внушенията…) две от нейните иначе коренно различни единици.

Немски автор, добил голяма известност сред четящите среди в цял свят с романа „Измерването на света” (2005), наричан „суперзвезда на немската литература”. Известност, довела до следващата му книга – „Слава” (2009), в която изкусното преплитане на героите, мрежите, самоличностите и историите, предизвиква още по-силно читателското внимание и интерес. Предизвиква ни да я прочетем наведнъж, а след това отново – докато детективски проследяваме изтъканата от автора социална мрежа. Да вникнем отново във всеки един от деветте разказа – глави на един роман. И български автор-адвокат – добил местна известност с добрата си проза, довела до също толкова (че и отгоре) добра проза, който има намерение да напише роман.

Разказите от поредната добра книга на Даниел Келман са кратки, интересни и само-достатъчни си (тоест съвсем спокойно могат да съществуват в пространството като отделни истории). Като глави на роман са обаче такива, че нито една не може да съществува самостоятелно, без другите, защото е необходима за общия смисъл, а и за своя собствен, чрез другите. Наситени до пре- със смисъл, до крайност, или до „Изход”. Задаващи въпроси за самоличността и подлагащи на аутопсия легитимността на съществуването. Кои сме ние? Какво сме? Материя или енергия? Тела със съзнание, което може да угасне всеки един момент? Тела с едно или повече съзнания? Имаме ли собствена самоличност? Сме ли личности? Имаме ли смисъл, функция, мисия, освен тези на разнообразни персонажи на различни истории, продукт за пишещи умове, подхранващ музата им с поведението си… Кое е реалността: ние, или нашите отражения? Твърде много въпроси. Има ли изход от задънената им улица? Изходът винаги касае въпроса за личността и самоличността. Въпроса кога и къде човек е свободен. Тези разкази предизвикват тази лична свобода, като я карат да се търси и намира, или да се изгуби окончателно, сред многото само-личности. Сред истината и измислицата, фикцията и реалността, разказите и разказването, героите и техните писатели (или обратното). На тази авторефлекция се подлага и самият автор. Напълно вероятно е той да попадне в един от собствените си капани с понижена асерторичност или „формалната претенция за правдоподобност”. Как? Като изпусне от поглед някой от героите си и го остави да дезертира към друга история, друг разказ, друга страна на друг автор. Или просто като някой напише неговата история. Някой с друга самоличност.

Един герой – попаднал в две различни истории в различно време и пространство, истории на двама различни автори, които единствено обединява океанът СЕП (съвременна европейска проза). А може би и нещо по дълбоко, криещо се в дълбините на колективното несъзнавано, като наклонност към шизофрения, вследствие от непознаването на собствената самоличност? Вторият (поред) автор, за когото става въпрос тук е Васил Георгиев. Българин-писател-адвокат-преподавател. Той пише кратки (де)градски разкази, с висока концентрация на смисъла, дълбок подтекст, изненадващи и неочаквани сюжетни обрати и на моменти брутален изказ, в хомогенна смесица с интересни факти и всякакви теми – от баналната любовна, през социални, до засягащи крайния либерализъм… „Будистки плаж” (2008) е първият му сборник с разкази, приет много добре от критиката и четящата публика. Нов висок скок в развитието на късия разказ за последните 20 години. Двайсет и пет истории с много факти, много само-личности, с всичко изброено по-горе – много добре дозирано. Те не образуват роман, но засягат иначе мухлясалата тема за любовта по един доста алтернативен начин. Да, според мен във всяка една от историите присъства темата за любовта, освен многото други. Смесицата от множество теми, противно на очакванията прави разказите наситени, но не разнолики и фрагментарни. Това са разкази за една граница (донякъде такива са и тези от „Слава”). Границата между съня и реалността, на която все още сме с „пълни ръце” – пълни с копнежите от съня си, секунди преди да се събудим в леглото си без нищо, освен спомена и усещането за загубата. Границата на психическата стабилност. Моментът на умствена будност и телесна парализа. Един сбор от пълна измислица с голяма правдоподобност – оксиморонно, но такава е и прозата на Васил Георгиев. Може би това е една от причините един от героите му, безнаказано и почти незабелязано да дезертира в… Германия, в романа на Келман. Да, Гюнтер от четвъртия поред разказ „Където човек е свободен” от „Будистки плаж” се подвизава в Австрия, където губи самоличността си, откъдето пък явно решава да продължи да я търси под друго име, в друг разказ на друг писател, където ще намери „Изходът”, чрез „Слава”-та (на Даиел Келман), може би към себе си, или към съвсем друго място и история. Една от възможните хипотези за бягството на Гюнтер е, че е търсач на „Слава”, който със сигурност е чел „Измерването на света”, наясно е с успеха, който е достигнал авторът му, написвайки най-продаваната немска книга от 1945 г. до днес, и това го е накарало да спре избора си на него за свой нов „демиург”. Васил Георгиев може би би имал доста по-интересно предположение, но ще го оставя на него. Все пак, героят си е негов, или той е на героя си – въпросът е спорен, в чиито обяснения се зацикля, понеже нямат верен отговор. Друго мое предположение е, че Гюнтер просто е продължил да търси своята самоличност. Защото в „Където човек е свободен”, като че ли така и не я намира. Той всъщност просто изчезва, твърдейки, че преминава от другата страна, където е щастлив. От другата страна е там – където човек е свободен. Дори човек, който цял живот живее в най-близък досег с известността (къщата на Гюнтер – обикновена сграда на обикновен човек – е долепена до „Хундертвасер хаус”), но никога не я усеща и изживява. А известността коства личната свобода. Това е заключението, до което достига Ралф Танер от „Изходът” на Келман. Той я губи, заедно със самоличността си, което пък на него му доставя така необходимата на Гюнтер свобода. „Той пъхна ръце в джобовете и тръгна бавно по улицата. Значи бе намерил изхода. Беше свободен.”(„Слава”).

Тези два разказа засягат темата са отражението на личността в света. Това не е просто популярната тема за шизофренията, позната в множество художествени текстове и филмови продукции, тук от двамата автори връстници се поставя въпросът за самоличността като най-необходимия код за идентификация. А аз си задавам въпроса дали проблемът със самоличността не е общоевропейки синдром, плуващ във водите на литературата?

Следва: конкретните пресечни точки, или общата история на Гюнтер-Ралф, разказана от Георгиев и Келман.

В сборника се усеща екзистенциалното отношение на модерния деГрадски герой. Той може да намери своята свобода в собственото си съществуване. Дори и на първо четене да не звучи съвсем така, човекът деград успява да живее рационално, въпреки всичко нереално, което му се случва. В крайна сметка, всичко е въпрос на възможност.
Точно така е в шестото парче „Възможности”, което Богдан Русев е определил като „хладилен магически реализъм” на задната корица на книгата. Да, в историята участва хладилник, но дали едно мозъчно сътресение трябва да се нарече магически реализъм, не е толкова лесно да се каже. Но е възможно.
Избирам да наблегна на този разказ, защото според мен общува с последния лист на книгата, който автора е озаглавил „Защо написах тази книга”. Той не е включен към разказите, но е много вероятно да ви е любимото парче. Текстът е кратък, но особено силен и много личен. Без въпроси дава редица отговори. Например, това, че физическият край е „единствената възможност” в нашия живот е ясно, но самото живеене предлага вероятности, които могат да се крият в собствения гардероб. Даже може сам да си ги скрил там.
Този шести разказ, исан от първо лице, започва с раздяла. Героят Васо предпочита „разумното излизане извън предварително зададения модел”, което е навлизане в несигурното, но пълно с очаквания и добри, лоши и най-лоши възможности, бъдеще. За осъществяване на последното, главен действащ уред може да бъде хладилникът, чието изнасяне от общия дом е знакът, раздялата с добрата Силвия. И, както се случва в добрите истории, и тук се получава преобръщане. Буквално. То довежда до една от най-неочакваните възможности за Васо, която едва ли сам би избрал, защото е твърде безобразна. Тази история е една от най-комичните в сборника, но не и за героя, защото, оказва се могат да му се случат твърде сериозни изменения в заеманите позиции. Извод има, но аз няма да го кажа. Има нещо свързано със съдбата и възможностите, които крие, въпреки козовете, които смяташ, че си скрил сам.
Самият Васил Георгиев отказва да дава готова поука. Защото тя е невидима, но истинска, за този, който може да чете. Добрата литература няма нужда от обяснения, защото е разбираема. Такива са разказите от „Деград”, смели в изказа, абсурдни и разбираеми.
Както казах в началото, първото обещание беше изпълнено. Смятам, че с този сборник идва и едно ново. Васил Георгиев може да се докаже като автор на добра проза и в по-голям обем – роман, например. Възможно е.

„Всички наркотици си имат свое място в литературата: опиумът благодарение на Кокто и Томас де куинси, мескалинът с Анри Мишо и Олдъс Хъксли, хероинът у Бъроуз и Ив Салг, пейотълът с посредничеството на Кастанеда, ЛСД благодарение на Тимъти Лиъри и Том Улф, хашишът навсякъде у Бодлер, кокаинът с Брет Истън Елис и Джей Макенъри, бърбънът в пълните съчинения на Чарлз Буковски. Дошло е време екстазито да влезе в Историята на литературата.” – Канонизирането на MDMA (метафората на живота). Чист methylene dioxin meta amphetamine на атрактивната цена от 6 лв., при 20 лв. за шарена таблетка на черния пазар у нас. Разпределен на петнайсет дози в съвсем различен цвят и амплитуда на опиянението. Задава въпроси. От онези, дето все не си намират отговор и изпълват пространството с препинателните си знаци. Множат се и, колкото повече се множат, толкова повече паразитират.

И все пак, аз попаднах на един задоволителен отговор по зададения в началото въпрос – чиято натрапчива краесловна пунктуация пръскаше по шевовете разтегливата материя на пространството от възможни въпроси, с невъзможни отговори. Не може да се каже, че успокоява, радва или натъжава. Просто е факт, който присъства и облекчава напрежението в пространството. „В модерния свят може да си сексманиак, бисексуален, транссексуален, зоофил, но е забранено да си СТАР.” – респондентът е Мишел Уелбек – циничен и вулгарен, вероятно твърде сексуален и извратен, но пък независим, по отношение на дрогата, с критично отношение към модерния краен либерализъм и с герои хейтъри във висша степен. Списъкът с позволените нестандартни удоволствия на модерния свят се свежда само до такива, които са свързани със секса – въпрос на потребности. Според мен той може спокойно да се продължи с много други вериги, които също присъстват в книгата– за опиатите, научните експерименти, генните модификации и всякакви други скандални извращения и перверзии, които „са позволени”. Позволеи са, за да можеш да се приобщиш към „модерния свят” и да си активна част от него, поне докато остарееш – тогава всичко свършва. Ако вместим веригата на опиатите в списъка, твърдението на Уелбек съвсем ще „оправдае” Бегбеде, който все още, въпрки другите си пороци, не е достигнал най-тежкия недъг на един модерен човек – старостта – нелечимата, непреодолима граница на щастието. Всъщност той няма нужда от оправдания, а този текст няма каквито и да било претенции – той просто реши да си поиграе с възможностите на думите. Не думите на Буковски, изричащи мислите на Бодлер, а тези на Фредерик Бегбеде, които миксират обикновеното, логичното, нормално, патетично, ежедневно, зациклящо, тъпо и пробито съществуване, с помощта на хапчета. И тези на Мишел Уелбек, които цèлят право в целта на всеки ред и между всеки два интервала. Мишената отново е съществуването, но алтернативата за справяне с недъзите му на общочовешко равнище е различна. В този текст става дума за заключения, направени във „Възможност за остров” и „Разкази под екстази”, от хора (французи), и за един възможен диалог помежду им. Или за диалог между застаряващ комик – милиардер и все още млад писател, зависим от „хапчето на любовта”. Книгите като цяло нямат много общо, освен темите за секса, безсмислието на някои общоприети факти и това на живота изобщо – този на застаряващите и смъртни човешки същества. Празнотата, която оставят след прочит и множеството въпроси, които пораждат. Основните допирни точки са именно в тези въпроси, както и в отговорите им – или възможните такива.

Екстази за 150 франка дозата – твърде евтино за най-осмислящото битието чувство – или поне най-вдъхновяващото изкуството във всичките му проявления и фази, чувство. „… любовта ни прави слаби и по-слабият от двамата е потискан, измъчван и в крайна сметка убит от другия, който от своя страна потиска, измъчва и убива дори без да изпитва удоволствие, с пълно безразличие; ето какво хората обикновено наричат любов.” – Уелбек. Да, ако се оставим на твърде убедителните и сигурни заключения на Уелбек относно наболелите и затормозяващи енергийните потоци, въпроси, просто така, за да отдъхнем от вечните въпросителни диалози и да се залъжем с възможни отговори – то излиза, че екстазито е един лесен начин за справяне със ситуацията: любов – липса – невъзможност – страдание => заместител на любовта без липси и емоционално страдание. По-ограниченото количество нанесени емоционални вреди са за сметка на мозъчните увреждания, но това, така или иначе, когато настъпи най-непростимият смъртен грях – старостта, няма да е от голямо значение. Има вероятно някаква пропорционалност, между времето, преди да настъпи ТЯ, и времето, за което екстазито ще увреди твърде прогресивно мозъка ни. Необходимо е да се приложи сложна математическа формула с най-малко две неизвестни, която да отнася възрастта на индивида към количеството и честотата на употреба на „любовното хапче”, както и някакви предполагаеми предшестващи мозъчни увреждания, за да се установи предимството на стимуланта MDMA, пред естественото чувство.

Разбира се тук отново се крие капан, който може да бъде описан с един въпрос – Какво ще стане, ако съвпаднат двете „любовни” удоволствия? Бегбеде взема доста голяма преднина, тъй като по неговите, вярвам доста обстойни изчисления, базирани на дълъг научен труд – „Любовта трае три години”, което автоматично подсказва една възможност за измъкване от ситуацият на двойна зависимост. Изчакване да отмине периодът на химическата зависимост към другия, като чувството се притъпява с химическа атака от стимуланта, при нещастна любов. При евентуална споделена – приемът може да започне след максимум 3 години. Трети вариант е измерване на отношението между силата на зависимостите, избор на по-ефективната и щадящата здравето. Ако един здрав организъм се подложи на комбинираната атака на стимулантите – последствията вероятно ще са фатални. И при двете има големи рискове: смърт в следствие на злоупотребата с наркотика, който уврежда мозъка, или самоубийство, поради силното чувство и невъзможността за пълноценното му изживяване. Във всеки случай ще се появи дилема – тя или самоубийството, казва Бегбеде, което е вероятната причина той да предпочете любовта на/чрез цветните таблетки. Интересно е, че тази дилема, извлечена от Бегбеде, се появява и при Уелбек под формата на въпрос – „… аз никога не бях изпитвал такова щастие и се питах как съм живял досега.” Спасение би могло да се търси в удоволствието. Удоволствието при екстазито е гарантирано, възможностите са неограничени, при любовта гаранциите са по-малки, а възможностите са ограничени от настъпването на старостта. Затова единственото решение е ТЯ да се избегне. (В случая местоимението може да се отнесе и към двете!)

„ През първата част от живота си даваме сметка за щастието едва след като го загубим. После настъпва възрастта – втората възраст, – когато в момент на щастието вече знаем, че в края на краищата ще го загубим. След срещата ми с Красавицата разбрах, че съм навлязъл във втората възраст. Осъзнах също така, че още не съм в третата – тази на истинската старост, – когато предчувствието, че ще загубим щастието, не ни позволява дори да го изживеем.”; „С нея изживях мигове на наситено щастие… Когато бях вътре в нея, или малко встрани; когато бях вътре в нея или малко преди, или малко след.”; „Може би някои хора живеят така с години, но аз никога не бях изпитвал такова щастие… Намирах се в рая и не бих възразил да продължа да живея там до края на дните си…” Този цитат ме навежда на наблюдението, че за мъжете, или повечето от тях, думите Щастие/Рай и Вагина са в един синонимен ред. Дали е така? Тогава би следвало, че хомосексуалните мъже не могат никога в живота си да познаят пълното „райско щастие” в земните си тела. Ще оставя тази тема за друг разговор. В случая по-интересното е, че тук се смесват, много хомогенно при това, щастие и удоволствие. За Даниел – застаряващият комик-милиардер – възможността да прави любов с твърде младата си приятелка навсякъде, по всяко време, по всякакъв начин и т.н. – това море от сексуални вариации – е пълното щастие – абсолютното щастие в неговия живот, което го осмисля напълно. Тук Бегбеде би възразил с думите: „Удоволствието си има предимство, за разлика от щастието – то съществува.” – единственото несъгласие по отношение на това твърдение от моя страна, е, че вероятно е направено под въздействието на екстази. И понеже, според единия събеседник в този „разговор”, най-тежкият порок е старостта, може би тъкмо поради нея, Даниел, който вече е твърде опорочен, смесва тези две усещания и изживява удоволстието от секса като щастие – защото е във фазата, когато то би могло да бъде безвъзвратно загубено, при все че има съмнение относто съществуването му изобщо, или пълноценното му изживяване. Единствената възможност при отсъствието или евентуалната загуба на щастие (и тук двамата са на едно мнение)  е смъртта, а не просто нещастието, скръбта или носталгията. „Бог е любов”, казва Учителят Беинса Дуно.  В „Разкази под екстази” бог и любовта са MDMA.

*Следва по-внимателен и аналитичен прочит с възможност за нов диалог, в който все пак се появява опция за прекрачване на невъзможната граница.

Това е постмодерно евангелие, посветено на Идеята за любовта, която е възможно да съществува само между двама души, единството на две души. В този разказ самоунищожението се случва в двете крайности на една и съща липса. От едната страна е Йов, който блаженства през последните си седем дни и нощи, запълвайки празнотата с джиброва, мухозол и сярна киселина. В другия край са селяните от Я., чиито затлъстели тела са препълнени с омраза и много алчост. И последната частица разум е погълната от желанието им да притежават любовта на ближния. Мястото на действието няма никакво значение, но то се развива в село Я., край река Цойка – земя, отдавна напусната от синовете и дъщерите, в която праотците още по-отдавна са погребани, но един ден Цойка потича на обратно, за да се случи възкръсването на скелетите им. Тогава бащите и майките ще се върнат при децата си, но те един друг няма да се познаят, защото потомството ще се коли в селската кръчма. Това не е забравено от бога място, а оставено, понеже Старата циничната свиня се самоубил по невнимание малко по-рано, вдишвайки от сярната киселина на Йов. Така или иначе това не е важно за еретичните селяните от Я., за свой бог те почитат Перун. Хората от Я. успяват да хванат Мартина в ръцете си. И я разкъсват. В търсенето Й, мъжете на селото са убили жените си, затова единственото което се сещат е да Я изнасилят. И го правят. Но никой от тях не усеща, че под тях лежи труп. Единственото спасение от Ада на света е да съгрешиш с Мартина. Тя е нежна и чиста Идея, която доказва на мъртвеца/смъртния колко хубав е животът. Защото в последния си ден,в последния си час човекът може да бъде щастлив. В края си Йов блаженства и признава, че Любовта е смъртоносно ужилване със щастие.

Най-трудното в тази кратка повест е да определиш кой е жертвата и кой мъчителят.

Някъде в тази необятност съществува малкото триъгълно островче Афитос, заедно с най-верните си обитатели: Николас, Алекс и Армандо… А съществуват, „защото са родени изцяло от въображението”, за да могат чрез летящите думи-птици на Александър Секулов, да изживеят едно красиво островно приключение. Да разберат куп неща за живота, света, себе си, приятелството, другите. Да ги споделят с читателите и да им подарят своето приключение, въвличайки ги в него. „Островът”е подарък, който ти се иска, след като си подарил на себе си, да споделиш с всички, които обичаш. Да им дариш късче спомен от детството… буркан със светулки, собствен остров. Остров – приключение, с нотки на стари български филми, милувка, отправена към пожълтелите детски спомени, примесени като вълшебен елексир с Робинзон Крузо, Дон Кихот, карибски и ред други пирати… Но без ром, защото на Афитос опиянението е дело на морския въздух, смокините, неутолимата жажда да се изживее пълноценно всеки, отлитащ като духнато от повея глухарче, летен миг.

Защото „в лятото няма време, а само светлина”, а „светлината е невидимият пясък в часовника на лятото”. Докато той изтича, отброявайки летливите като прашинки мигове, се случва първата, корабокруширала в детството любов, която понася на крилете си по-смелите към нови острови. Приятелството и вкоренените дълбоко във варовитите скали истории, които знае само Егейско море и неговите постоянни гости, като рибарите в любимата си крайбрежна таверна. А там – на острова на детството, приятелството и лятното случване, думите са толкова необходими, колкото и излишни, защото те просто прелитат. Думите на Александър Секулов са птици – неуловими и обичани от вятъра. Те носят светлина, която оставят да напомня за тях, преди да акостират в подножието на спомените. Иска ти се да ги уловиш и да ги задържиш, поне за малко, както светулките в буркан, но значеш, че скоро ще угаснат, пак както тях, пък и тяхната красота е в полета им. Защото са Божи лястовици, а „светлината е авантюра”, и защото приключението няма да е толкова ароматно, ако няма край и ако полъхът не развее аромата му… И ако не остане морският послевкус – споменът за него.

Не би било толкова сладко и ако няма надежда за ново начало. Това е предизвикателството, отправено към читателя. Александър Секулов оставя „вратата” на „Островът” отключена, поне до следващото лято, за да може някой вещ читател-писател да въвлече в ново приключение героите му. Интересно предизвикателство, но и доста рисковано, особено, ако се поеме пътят към него без необходимите съоръжения:

• криле – за следване на попътния вятър
• сребристи и златисти нишки – за вплитане във вантата на новата история (за да бъде наистина стабилна мачтата й!)
• приключенски дух в здраво и с наситен слънчев загар тяло, умеещо да издържа много дълго време под вода
• достатъчен запас от гръцки питки и сладкиши
•  „Речник на морските термини”

Аз с нетърпение бих дочакала следващото лято на Никола, Алекс и Армандо и се радвам, че Александър Секулов оставя за всеки случай ключ от вратата към него. Желая попътен вятър на думите, които ще бъдат запечатани в архивите на Вселената и тези на старите духове, също и в хрониките на балканската задруга.

С благодарност към светулките…

Романът е една добра доза проза. Изчита се наведнъж. Разходката из страниците му помества в себе си размотаване из градинките, домашен арест, престой в комуна, лечение в Испания и шляене из софийските улици. Включва пристрастяване, приятелства, размисли върху обстоятелствата, живота, света, съществуването, любовта и самата нея. Освен главните герои, другите персонажи също са интересни. Не знам дали са достатъчно достоверни, по отношение на зависимостите им, но пък не са скучни. Темите им на разговор се въртят доста около дрогата, но това някак естествено се обуславя от ролята на лъжицата, която е общият липсващ елемент в живота им. Езикът не е дразнещ и изкуствен и човек може спокойно да полафи с героите. Боян – най-близкият приятел на Никола има разнообразни интереси и въобще алтернативни разбирания за света и живота. Те може би до голяма степен го отвеждат към заниманията му в края на историята. Всеки от героите по някакъв начин е зависим. Никола в живота си преди романа е само на ниво пушене на трева, някъде към средата, поради обстоятелствата, преминава на морфин, а на финала го виждаме да държи спринцовката с херца. Тъй като последната страница от сценария – окончателното случване – не е отпечатана, така и не става ясно дали течността от спринцовката преминава във вените на Никола, или не, но пък в тази последна сцена най-силно се усеща ролята на лъжицата, появила се в началото – част от същата сцена, за да се включи като най-важния посредник в края. Усещащата се през целия роман липса тук балансира с абсолютното й присъствие – постфактум – пренесено от началото, чрез съдържанието на спринцовката.

Оригинални, доколкото това определение е в духа на романа, са преходите между отделните части (глави). Правят текста цялостен и увлекателен, а и не са досадно дълги, което е добре за съвременните романи, които се четат бързо, колкото и бавно да са написани. Това ме подсеща за нелепата завръзка, едно от двете неща, които ме подразниха в романа. Второто нещо, но тук може и проблемът да е в моята рецепция, е, че някак не успях да си представя Никола с визия на мачо, както бе описан, когато се връща от Испания, след година лечение, но той твърде бързо си възстанови стария образ и имидж. По въпроса за завръзката -  изглежда, сякаш е вдъхновена от сапунка, но донякъде последвалите действия размиват това усещане, отмиват петната от сапунените мехури от плочките на възприятията. Тя се върти около тестовете, с които Никола бива набеден за наркоман. Те са непрофесионално объркани от лелките в лабораторията, а Никола дори не си прави труда да ги опровергае, да поиска да бъдат направени нови. Реакцията му някак е твърде пасивна за уж свободомислещия му дух и характер. Но вероятно тук вече сценарият е започнал да му влиза по-надълбоко под кожата, и непроявата на самозащита е реакцията на актьора – Никола нееднократно споменава, че е имал желание да  учи в НАТФИЗ.

Имаше няколко удобни момента, в които да спре играта, но той стоически не им се поддаде. Мълвата го матира, той предусещаше нарастващата й сила, но тя го издебна в най-удобния момент и той не успя, или не искаше да реагира, да й се изплъзне. Така той заигра по свирката й, заигра по сценария, предваритено зададен от романа. В случая на сцената на собственият си живот. Играе себе си, но такъв, какъвто го виждат другите, докато само той знае, че не е точно така. Поне в началото и някъде до средата. Постепенно обаче ролята взима превес над реалния Никола и той се сближава с морфина. Сближава се и с Жана (една наистина красива част от историята), която пък си е близка с хероина. Май именно в епизода с Жана Никола си е Никола, без оглед на зависимостите, освен тази към самата нея. Но пък именно поради нея той е напълно себе си.

Оказва се, че животът зависи от зависимостите. Че въпреки липсата на лъжицата, зависимостта присъства и въпросът, който остава накрая и след края е: Дали има разлика в избора, който ще направи героят² след всичко, което се е случило на предишните страници. Според Никола е все тая дали ще забие иглата във вената си, или ще стъпче спринцовката с крак. Според него и двете възможности са еднакво правилни, но Иван Димитров не дава оценка, вероятно защото присъствието на лъжицата в служба на иглата, е въпрос на личен избор в живота на човек.

Публикувано в Литературен вестник бр 2 2011г.