Добила съм нагласа и потребност да търся поезията отвъд римите. За мене, като читател и поет-аматьор, писането на поезия в свободен стих е някак по-естествено и по-концентрирано, по-… съвременно. Сетивата ми са се напоили с лирически фигури и стъпки през годините в училище и университета и вече, сякаш умишлено, отказват да ги търсят и да общуват с тях. Имам бегли подозрения, че за много от съвременните по-читатели на поезия, нещата стоят по подобен начин, докато римите остават някъде в миналото – близко и далечно, докато римите звучат някак архаично и, да, не съвсем актуално, не съвсем потопени във времето и съвремието, не толкова близко до нас. Така ли е наистина? Това ли се случи с ритмиката и толкова лесно ли успяхме ние – съвременните читатели и пишещи поезия, да я захвърлим в кофите за разделно събиране на поетика? Мога да изброя десетки имена на автори, които докосват, трогват и случват неща с думи отвъд римите, и, които в същото време са актуални и се четат (доколкото се чете поезия днес). Рядко се случва да успея да насоча пръст към поет, който използва римите „съвсем по предназначение“, докато създава истинска, красива, смислена и достатъчно актуална поезия. Четивна, подлежаща на четене, провокираща към такова… Такава е поезията на Мария Донева, въпреки или именно поради присъствието/наличието на римите.
След като през 95-та година авторката на „Очи за красота” (1989) казва „Сбогом на чиаттеля” с втората си книга, през изминалата – 2012-та, му поднася стихосбирката „Перце от дим”като едно ковчеже със скъпоценности, „не книжка, а гъмжилище”, което радва, утешава, обнадеждава и усмихва. Поемайки по пътя под ръка с поезията преди четвърт столетие, Мария Донева преминава от нежното съзерцание и търсене на красивото, навсякъде, с непоправим младежки оптимизъм и убеденост в това, че: „земята я има, защото съм жива”, „небето синее, защото го виждам”, а съвършенството е налично в един не съвсем съвършен свят, към вярата, че стига да има любов и цветя, очите могат да открият красотата, сякаш са създадени само заради нея. Дори дъждовете й тука са весели, а по улеите, докато валят, се оттичат стихове. Заявява с първата си стихосбирка своя любим сезон – лятото, за да го направи най-сигурният подпис за идентификация с творбите си. Няколко години по-късно, може би за да преосмисли или преоткрие света, Мария Донева прави поетичен пирует и насочва думите си навътре-навътре в себе си, сбогувайки се с читателя. Авторефлексията във втората й стихосбирка довежда до един споделен чрез книжното тяло монолог, изговорен с по-зрял език, за да стигне след още едно десетилетие до заключението, че страшно има („Има страшно” – 2005) и тревожно да „изпъди” римите от страниците на третата си стихосбирка. А те самите сякаш и нямат желание да я навестят, защото чувствата са по-объркани, сълзите са сподавени, а думите и мислите, по-разхвърляни. Дъждовете – по-тъжни. Там плават „корабите на възможната любов”, но някак няма индикация за случването й, защото накрая остава „само едно гробище” за нея, „в което не се намира покой”. Там „Лъжите се просмукват в гардеробите и праговете.”, за да доведат до „Раздяла”. В „Има страшно” започва „великото преселение на илюзиите”, за да продължи по пътя към „Прикоткване на смисъла” (2009) и да намери утеха в „Мекото слънце” (2010) и „Магазин за обли камъчета” (2011) и така, методично и последователно, да стигне до, обобщаващата донякъде предишните стихосбирки, „Перце от дим” (2012) и да догони като Алиса „Заекът и неговата мечта” (2013). Път на преобразяване, капитулиране, преодоляване, ставане… катарзис.
Определението, което дава Мария Донева за спътницата, с която си е избрала да върви толкова години, е: „Поезията е стар домашен метод за консервиране на образи, чувства, мисли и сладък звук, стихотворението е бурканче от думи с капачка от думи. Всеки път, когато открехнеш капачката, откриваш вътре едно съхранено настроение.” Сякаш, за да подплати с аргументи своята дефиниция, авторката на „Перце от дим”– предпоследната й и осма поред книга, умело консервира чувства, спомени, моменти и усещания. Успява да сътвори зимнина от слънцето и да съхрани част от любимия си сезон – лятото, за да може по-приятно да дочака пролетта. Дори „когато лятото изглежда вечно”, тя не забравя да запази от вълшебството му, до момента, в който „снегът от някой покрив ще се срути…”, докато юли още спи на пейка в парка. Лятото в „Перце от дим” има и кусури! Комарите например, които забравя да наглежда и „които вършат безобразия”, както и готовността му да отпътува. Тогава на помощ му се притичва есента, „багажа му ще стегне”, за да емигрира на юг, а през това време, Мария Донева ще се опитва да укротява думите с чаша чай от мента, да ги приласкае в уюта на поезията си и да ги накара да дадат обет за обич и разбирателство помежду си. После, прецизно приготвени, да ги поднесе на читателя в сребърен поднос, вече леко отлежали, натежали, улегнали, по-мъдри и дори пораснали. Понякога консервите са млади баби-бебета („тъжно бебе на годинки сто”; „старица като бебе”). Тогава се появява лека тревожност, породена от прииждането на старостта, на тлеенето, предизвикани от безпощадността на времето. Тя бързо бива потушена от копнежа за обич, от „нещо акварелно”, „от нещо с минзухари”. Най-вече от спомена за баба, за татко. От мисълта за остарелите хора, които още пазят огънчето на живота: „бабичка-огън със нейни си навици”, която на внуците „Вечер във скайпа им праща наздравици.”.
Мисля си, че всеки автор, отдаден на стиха има вземане-даване с някой сезон. Поезията на Мария Донева дори търгува с тях. Сърди се на януари, че „изхвърли елхата” и изявява желание да замени десет зими за един месец лято. Ще й се да премине по-бързо през сезона на снежинките и настинките и да бъде погалена ласкаво от лъчите на „мекото слънце”, и да се наслаждава отново на пеперудите, които трябва да са ярки, а не с избледнели шарки, за да полетят към читателя, да поемат пътя си към дома му. В „Перце от дим” носталгията и тъгата са налични, но някак уталожени, като утайка в чаша, за разлика от осезаемата тъга, която лъха от „Има страшно”, непоправимият оптимизъм от по-ранните книги и приятният послевкус на един свят: „ягодовосладък, ментов… пъстър и дъхав. „Приласкаващ“ (по думите на Валентин Дишев за „Меко слънце”). В предпоследната си книга, Мария Донева събира букет от усещания, нюанси, звуци и настроения – пъстър и многолик. По-голямата част от стиховете не са „натоварени” със заглавия. Нееднократно в книгата се прокрадва идеята за тежестта на имената изобщо. („Любов е тежко и голямо име”; „Дори и името им ще е тежко.” (Мракът)). И, някак парадоксално, обикновено стиховете й са „озаглавени” със звездички (***), наподобяващи толкова много снежинките, за които твърди, че също тежат, ако падат върху стари кости. Почти в цялата поетиката на Мария Донева се усеща „липсата” на имената, но не като отсъствие, а по-скоро като притежание. Номинативността е нещо налично, но не с претенция да се споменава и обговаря, да се натрапва в кипежа от думи, „които спешно търсят мисъл”, а по-скоро тихо да премине като фон на споделена усмивка, чувство, красноречива и сполучлива рима. Като метафора на наличното, но с понятие за смисъла, а не за формата му. „Перце от дим” е книга в среден род, но не просто за „то” – неопределено и неясно мъгливо в очертанията си – куче, коте, облаче, птиче, дете или перце, а за онова – невинно-то, което е все още между той и тя поотделно. Което не е оцапано с кал от тревоги и плакне очичките си в локвите, а те „са плитки чашки, в които гълъбите мият човки и опашки.” „То” е наивно желание, жилище на бръмбари, поетичен малък приют за животни, насекоми, спомени и аромати. Един миг, който отлита, но оставя следата си. „То” понякога е уморено и тъжно, но е твое и ще те намери. (***Твоето нещо ще те намери.) Понякога от стиховете в „Перце от дим” лъха някаква носталгия в аванс, породена от прииждането на неизбежното случване. Дъждът тук удря рамо на това усещане с натрапените му асоциации за сълзи, тъга и самотност, а той всъщност е един палав „чаровник”. Често се усеща и страх. В „Има страшно” (2005) е най-осезаем и натрапчив и е изразен дори през липсата на рими. Но тук, отвъд този страх, мисълта отново успява да събере „най-шарените ароматни думи”, да поспре и да съхрани чувство, да вкуси сладкото от спомени, сварено от баба. А баба отново е необикновена, но пък вече я няма, оставила е само ухание. Страхът е породен от мъглата и вятъра, от болката и тъгата, но винаги, винаги се усеща концентрацията на надеждата, че той „ ще спре и ще се кротне”, че болката ще мине, че мъглата ще бъде прободена от слънчева игла, а хладната тревога е безпричинна. После на мястото на страха удобно се настанява смелостта да разчупиш черупката, за да разцъфнеш отново, като крехко стебло, за новата пролет. „Перце от дим” е сандъче с поезия, която понякога самотно пътува: „в ъгъла на купето/ мисли, плаче, сънува/ и си ближе сърцето,/ и сама се лекува.”, но все пак е някак светла и уютна: „римите ти ми се галят/ и подскачат от вълнение,/ мое хубаво, засмяно/ бъдещо стихотворение.” И тоя пъстър букет, който оформя, е непременно затегнат със златна панделка. В него Любовта, Сезоните и Делникът преплитат стъблата си, и нежно ги увиват, за да не са самотни. Любовта има твърде много нюанси, но споделена или не, понякога в излишък или неприложима, винаги е дар, който ще бъде грижовно запазен в куфара със спомени. („Толкова приготвено обичане,/ей така – невкусено остава./Остаряват хората самички,/ а пък любовта се разхищава.”). Сезоните се търкалят един след друг, но винаги най-желаният и любим си остава лятото, то е многоуважаемо и вълшебно, въпреки, че си има своите кусури. Слънцето понякога е киселичко и дребно, но животът, който идва на света „със щит от яйчена черупка”, е немислим без него. Луната е весело момиче със лунички, а „Дъждът е по-сладък от шира,”. Делникът е тук и сега, почти винаги, но не му е позволено да е прозаичен, сив и скучен, защото е прецеден през една изящна метафоричност.
„Перце от дим” е доказателство на твърдението на авторката си, че „поезията е нещо, което е при теб, когато ти трябва… тя е нещо като природен ресурс – великодушно предоставен на човечеството.” Без страх от римите, Мария Донева с нежност ги полага в ложето на една изящна стихосбирка, изваяна, смея да кажа до съвършенство, без нито една неиздялкана треска, без полировка, ей така, съвсем естествена, но майсторски гладка. Лека като перце и с много чувство за хумор, даряваща утехата, че „И това ще мине.”
„Перце от дим”– ИК „Жанет 45”, 2012 г.