Latest Entries »

Добила съм нагласа и потребност да търся поезията отвъд римите. За мене, като читател и поет-аматьор, писането на поезия в свободен стих е някак по-естествено и по-концентрирано, по-… съвременно. Сетивата ми са се напоили с лирически фигури и стъпки през годините в училище и университета и вече, сякаш умишлено, отказват да ги търсят и да общуват с тях. Имам бегли подозрения, че за много от съвременните по-читатели на поезия, нещата стоят по подобен начин, докато римите остават някъде в миналото – близко и далечно, докато римите звучат някак архаично и, да, не съвсем актуално, не съвсем потопени във времето и съвремието, не толкова близко до нас. Така ли е наистина? Това ли се случи с ритмиката и толкова лесно ли успяхме ние – съвременните читатели и пишещи поезия, да я захвърлим в кофите за разделно събиране на поетика? Мога да изброя десетки имена на автори, които докосват, трогват и случват неща с думи отвъд римите, и, които в същото време са актуални и се четат (доколкото се чете поезия днес). Рядко се случва да успея да насоча пръст към поет, който използва римите „съвсем по предназначение“, докато създава истинска, красива, смислена и достатъчно актуална поезия. Четивна, подлежаща на четене, провокираща към такова… Такава е поезията на Мария Донева, въпреки или именно поради присъствието/наличието на римите.

След като през 95-та година авторката на „Очи за красота” (1989) казва „Сбогом на чиаттеля” с втората си книга, през изминалата – 2012-та, му поднася стихосбирката „Перце от дим”като едно ковчеже със скъпоценности, „не книжка, а гъмжилище”, което радва, утешава, обнадеждава и усмихва. Поемайки по пътя под ръка с поезията преди четвърт столетие, Мария Донева преминава от нежното съзерцание и търсене на красивото, навсякъде, с непоправим младежки оптимизъм и убеденост в това, че: „земята я има, защото съм жива”, „небето синее, защото го виждам”, а съвършенството е налично в един не съвсем съвършен свят, към вярата, че стига да има любов и цветя, очите могат да открият красотата, сякаш са създадени само заради нея. Дори дъждовете й тука са весели, а по улеите, докато валят, се оттичат стихове. Заявява с първата си стихосбирка своя любим сезон – лятото, за да го направи най-сигурният подпис за идентификация с творбите си. Няколко години по-късно, може би за да преосмисли или преоткрие света, Мария Донева прави поетичен пирует и насочва думите си навътре-навътре в себе си, сбогувайки се с читателя. Авторефлексията във втората й стихосбирка довежда до един споделен чрез книжното тяло монолог, изговорен с по-зрял език, за да стигне след още едно десетилетие до заключението, че страшно има („Има страшно” – 2005) и тревожно да „изпъди” римите от страниците на третата си стихосбирка. А те самите сякаш и нямат желание да я навестят, защото чувствата са по-объркани, сълзите са сподавени, а думите и мислите, по-разхвърляни. Дъждовете – по-тъжни. Там плават „корабите на възможната любов”, но някак няма индикация за случването й, защото накрая остава „само едно гробище” за нея, „в което не се намира покой”. Там „Лъжите се просмукват в гардеробите и праговете.”, за да доведат до „Раздяла”. В „Има страшно” започва „великото преселение на илюзиите”, за да продължи по пътя към „Прикоткване на смисъла” (2009) и да намери утеха в „Мекото слънце” (2010) и „Магазин за обли камъчета” (2011) и така, методично и последователно, да стигне до, обобщаващата донякъде предишните стихосбирки, „Перце от дим” (2012) и да догони като Алиса „Заекът и неговата мечта” (2013). Път на преобразяване, капитулиране, преодоляване, ставане… катарзис.

Определението, което дава Мария Донева за спътницата, с която си е избрала да върви толкова години, е: „Поезията е стар домашен метод за консервиране на образи, чувства, мисли и сладък звук, стихотворението е бурканче от думи с капачка от думи. Всеки път, когато открехнеш капачката, откриваш вътре едно съхранено настроение.” Сякаш, за да подплати с аргументи своята дефиниция, авторката на „Перце от дим”– предпоследната й и осма поред книга, умело консервира чувства, спомени, моменти и усещания. Успява да сътвори зимнина от слънцето и да съхрани част от любимия си сезон – лятото, за да може по-приятно да дочака пролетта. Дори „когато лятото изглежда вечно”, тя не забравя да запази от вълшебството му, до момента, в който „снегът от някой покрив ще се срути…”, докато юли още спи на пейка в парка. Лятото в „Перце от дим” има и кусури! Комарите например, които забравя да наглежда и „които вършат безобразия”, както и готовността му да отпътува. Тогава на помощ му се притичва есента, „багажа му ще стегне”, за да емигрира на юг, а през това време, Мария Донева ще се опитва да укротява думите с чаша чай от мента, да ги приласкае в уюта на поезията си и да ги накара да дадат обет за обич и разбирателство помежду си. После, прецизно приготвени, да ги поднесе на читателя в сребърен поднос, вече леко отлежали, натежали, улегнали, по-мъдри и дори пораснали. Понякога консервите са млади баби-бебета („тъжно бебе на годинки сто”; „старица като бебе”). Тогава се появява лека тревожност, породена от прииждането на старостта, на тлеенето, предизвикани от безпощадността на времето. Тя бързо бива потушена от копнежа за обич, от „нещо акварелно”, „от нещо с минзухари”. Най-вече от спомена за баба, за татко. От мисълта за остарелите хора, които още пазят огънчето на живота: „бабичка-огън със нейни си навици”, която на внуците „Вечер във скайпа им праща наздравици.”.

Мисля си, че всеки автор, отдаден на стиха има вземане-даване с някой сезон. Поезията на Мария Донева дори търгува с тях. Сърди се на януари, че „изхвърли елхата” и изявява желание да замени десет зими за един месец лято. Ще й се да премине по-бързо през сезона на снежинките и настинките и да бъде погалена ласкаво от лъчите на „мекото слънце”, и да се наслаждава отново на пеперудите, които трябва да са ярки, а не с избледнели шарки, за да полетят към читателя, да поемат пътя си към дома му. В „Перце от дим” носталгията и тъгата са налични, но някак уталожени, като утайка в чаша, за разлика от осезаемата тъга, която лъха от „Има страшно”, непоправимият оптимизъм от по-ранните книги и приятният послевкус на един свят: „ягодовосладък, ментов… пъстър и дъхав. „Приласкаващ“ (по думите на Валентин Дишев за „Меко слънце”). В предпоследната си книга, Мария Донева събира букет от усещания, нюанси, звуци и настроения – пъстър и многолик. По-голямата част от стиховете не са „натоварени” със заглавия. Нееднократно в книгата се прокрадва идеята за тежестта на имената изобщо. („Любов е тежко и голямо име”; „Дори и името им ще е тежко.” (Мракът)). И, някак парадоксално, обикновено стиховете й са „озаглавени” със звездички (***), наподобяващи толкова много снежинките, за които твърди, че също тежат, ако падат върху стари кости. Почти в цялата поетиката на Мария Донева се усеща „липсата” на имената, но не като отсъствие, а по-скоро като притежание. Номинативността е нещо налично, но не с претенция да се споменава и обговаря, да се натрапва в кипежа от думи, „които спешно търсят мисъл”, а по-скоро тихо да премине като фон на споделена усмивка, чувство, красноречива и сполучлива рима. Като метафора на наличното, но с понятие за смисъла, а не за формата му. „Перце от дим” е книга в среден род, но не просто за „то” – неопределено и неясно мъгливо в очертанията си – куче, коте, облаче, птиче, дете или перце, а за онова – невинно-то, което е все още между той и тя поотделно. Което не е оцапано с кал от тревоги и плакне очичките си в локвите, а те „са плитки чашки, в които гълъбите мият човки и опашки.” „То” е наивно желание, жилище на бръмбари, поетичен малък приют за животни, насекоми, спомени и аромати. Един миг, който отлита, но оставя следата си. „То” понякога е уморено и тъжно, но е твое и ще те намери. (***Твоето нещо ще те намери.) Понякога от стиховете в „Перце от дим” лъха някаква носталгия в аванс, породена от прииждането на неизбежното случване. Дъждът тук удря рамо на това усещане с натрапените му асоциации за сълзи, тъга и самотност, а той всъщност е един палав „чаровник”. Често се усеща и страх. В „Има страшно” (2005) е най-осезаем и натрапчив и е изразен дори през липсата на рими. Но тук, отвъд този страх, мисълта отново успява да събере „най-шарените ароматни думи”, да поспре и да съхрани чувство, да вкуси сладкото от спомени, сварено от баба. А баба отново е необикновена, но пък вече я няма, оставила е само ухание. Страхът е породен от мъглата и вятъра, от болката и тъгата, но винаги, винаги се усеща концентрацията на надеждата, че той „ ще спре и ще се кротне”, че болката ще мине, че мъглата ще бъде прободена от слънчева игла, а хладната тревога е безпричинна. После на мястото на страха удобно се настанява смелостта да разчупиш черупката, за да разцъфнеш отново, като крехко стебло, за новата пролет. „Перце от дим” е сандъче с поезия, която понякога самотно пътува: „в ъгъла на купето/ мисли, плаче, сънува/ и си ближе сърцето,/ и сама се лекува.”, но все пак е някак светла и уютна: „римите ти ми се галят/ и подскачат от вълнение,/ мое хубаво, засмяно/ бъдещо стихотворение.” И тоя пъстър букет, който оформя, е непременно затегнат със златна панделка. В него Любовта, Сезоните и Делникът преплитат стъблата си, и нежно ги увиват, за да не са самотни. Любовта има твърде много нюанси, но споделена или не, понякога в излишък или неприложима, винаги е дар, който ще бъде грижовно запазен в куфара със спомени. („Толкова приготвено обичане,/ей така – невкусено остава./Остаряват хората самички,/ а пък любовта се разхищава.”). Сезоните се търкалят един след друг, но винаги най-желаният и любим си остава лятото, то е многоуважаемо и вълшебно, въпреки, че си има своите кусури. Слънцето понякога е киселичко и дребно, но животът, който идва на света „със щит от яйчена черупка”, е немислим без него. Луната е весело момиче със лунички, а „Дъждът е по-сладък от шира,”. Делникът е тук и сега, почти винаги, но не му е позволено да е прозаичен, сив и скучен, защото е прецеден през една изящна метафоричност.

Перце от дим” е доказателство на твърдението на авторката си, че „поезията е нещо, което е при теб, когато ти трябва… тя е нещо като природен ресурс – великодушно предоставен на човечеството.” Без страх от римите, Мария Донева с нежност ги полага в ложето на една изящна стихосбирка, изваяна, смея да кажа до съвършенство, без нито една неиздялкана треска, без полировка, ей така, съвсем естествена, но майсторски гладка. Лека като перце и с много чувство за хумор, даряваща утехата, че „И това ще мине.”

Перце от дим”ИК „Жанет 45”, 2012 г.

Maria-Doneva_kniga_cover 

Депресията и душевните болести са чумата на времето, в което живеем, а лечението, което ни предлагат специалистите, невинаги е успешно, докато оцеляването най-често зависи от самите нас. Изборът да оцелеем като качествени и активни субекти, въпреки душевните си състояния: неврози, психози, депресии, влюбвания, направен от Джон Наш в „Красив ум”, без да се подложим на активно лечение, което да ни отнеме жизнените функции, може би е по-добрият, но само когато сърцата ни са отворени. Дали за самолечението е необходима огромна доза егоцентризъм, или по-скоро точно обратното – имунитет срещу егото ни и непрестанна борба с него?

„Самомнението и раздутото его са двата най-вредни странични ефекта на писането.”, споделя Елиф Шафак в „Черно мляко”, където героинята страда от следродилна депресия и бива разкъсвана от вътрешните противоречия на същността си, чиито основни характеристики са: писател, номад, космополит, обичаща суфизма жена, пацифист и вегетарианка. Съвсем нескромно говори за себе си като за една крайно еманципирана и свободолюбива пътешественичка с остър ум, дар слово и голяма писателска дарба, дори изтипосва портрета си на корицата на „Черно мляко” – държейки като новородено в любяща майчинска прегръдка романа си, който да отрази и изкопае тунел навътре-навътре в нея и нейните много лица. Две години по-късно, в „The forty rules of love”, ще говори отдадено и с убедеността на истински суфист за вътрешния джихад, проповядван от Руми и дервишите, чиято основна цел е да се борим именно срещу егото си, докато не го победим. Дали самоанализата и писането на тези две книги, не е път на това личностно освобождаване? Дали вярата в „Любов” не е достигане до нов етап, където егото на писателя бива преодоляно само чрез въртящ се дервишки танц? Защо любовта към собственото дете – в човешки облик, не е достатъчно силна, да пробуди това очистване? Или пък е?

В „Черно мляко” Шафак споделя ярък спомен с баба си, която е лекувала кожни болести. Там старата лечителка мъдро проповядва, че молитвата помага, но трябва да се отчита силата на кръга. Ако човек иска да унищожи нещо, било то дефект, брадавица или човешка душа, единственото, което трябва да направи, е да я огради (със стени), за да изсъхне. Това именно послание е възприето и някак последователно осмислено, изпълнено и осъществено на практика чез един екстатичен дервишки танц, чрез пренаписването на състоянията, убежденията, познанията, чрез по-дълбокия и истински досег с вярата. Ако описването на окръжност около това, което искаме да победим и унищожим, е достатъчно, за да го направим, то въртенето около собствената ос е най-мощното въздействие срещу вътрешното ни его.

Разпокъсаният наратив на „Черно мляко”, противоречията у главната героиня, представени през основните черти на характера й, въплътени в шест малки жени, които тя посещава в дълбините на душата си, с които непрекъснато се съветва и общува, и които напомнят персонажи от детска книжка, на моменти дразнещо педантични и с присъщи за темперамента си думи и действия, достига до една хомогенна сплав от източна мъдрост, хармония, смирение и равновесие, в предходната й преведена книга „Любов“. До себепознание, до чистота и искреност на думите.

Определението, което Шафак дава на коалицията от малки героини, съществуваща в душата й, е харем, също и „хор на несъзвучните гласове”. Прочетеното може спокойно да се диагностицира като художествена шизофрения. И тя, като добрия стар Джон Наш, е приела наличието на другите, непрестанно съпътстващи живота и ежедневието й, но с тази разлика, че продължава активно да общува с тях. Същността на човешкия характер е консистенция от качества и недостатъци, уникален сбор от черти на характера, пристрастия, нужди… Това, което ги обединява, е техният носител, а те го правят именно такъв, какъвто е. Да, те са отделни и съвсем индивидуални до степен, в която дори могат да се изключват взаимно, въпреки присъствието си в обща обвивка, но именно тази обвивка ги прави едно.

Малките героини, „малките жени” на Шафак са изчистени до пълен стерилитет от отклонения и израстъци на основните си характеристики. Главните и най-влиятелните черти са четири, колкото са фаворитките на султана в харема. Всяка една носи нещо конкретно и уникално, част от общото присъствие на жената, писател, номад, суфист…, но точно това отделяне и изолиране една от друга противоречи на общността харем, на общото „характер”, на единството „здрав ум”. Съмнявам се, че някой става сутрин от леглото с решението: Днес ще общувам със света, посредством практичната духовната или чисто интелектуалната страна от характера си. В ежедневието, в живота си, човек е цялото, съвкупността от своите характерни черти и проявления, чиито носител е. Разбира се някоя от тях винаги надделява, но не до степен, в която една или две могат да бъдат коронясани и да властват над общността. Харемът се обуславя от подчинението, спазването на определени правила и норми, и най-вече от султана. В „харема” на Шафак, ханъмите са крайни индивидуалистки, спазващи единствено собствените си вътрешни правила, като не се подчиняват на нищо, освен на потребностите си, камоли на обект от противоположния пол. Тази отявлена некохерентност дразни и смущава, докато егото на Елиф расте с всяка страница и достига до степен, в която решава да пренебрегне женската си същност и да остави само безполовото си съзнание, което да пребивава в пространството на литературата, света, личния живот. Това, което идва като своеобразен спасителен пояс, е прозрението от „Любов”, че трябва да уважаваме другополовата си принадлежност и да намираме баланс между мъжката и женската си страна. Защото у всяка жена има мъжко, а у всеки мъж, женско начало. Тяхното наличие не подлежи на ампутация.

Палечки. Това определение, освен че се асоциира с детския приказен персонаж Малечка, напомня и за това, че тези наши вътрешни гласове, най-малкото не са големи, колкото самите нас. Че подлежат на нашата дресировка, манипулация, покровителство. В чашата с черно мляко, героинята е обектът, ръководен от тях. Тя се вслушва в съветите им, изпълнява указанията, поддава се на настроенията им. В същото време се опитва да бъде себе си, без да знае коя е, именно защото те не пеят в хор. Това някак прокарва съмнение в появата на депресията на героинята след раждането. По-скоро навява усещането, че се е появила преди това, преди четирийсет и първата седмица от бременността, което след кратка калкулация доказва, че Шафак е носила бебето малко повече от десет месеца. Според разказа и хронологията в сюжета, майката Елиф изпада в сериозна депресия, след като ражда първото си дете. Има обаче една малка подробност, която ми се струва доста значителна и фатална за разрива на душевносто й състояние именно в този период от живота й. Съпругът й е мобилизиран да изкара военната си служба. Тя остава без подкрепата на втория виновник за случилото се в момент, когато човек не бива да се справя сам, защото не сам е създал дете.

За сметка на близо четиристотинте страници, посветени на любовта в „The forty rules of love”, в „Черно мляко” Шафак й отделя точно три, колкото да я отчете като причина за тежките последици в живота й: сватба, семейство, създаване на поколение. Но, все пак, не ми се иска да омаловажавам компенсацията. „Любов” е пиршество за сетивата, мислите и нагласата към живота.

Това, което ме кара да сложа „Черно мляко” на лавицата в библиотеката си, чийто невидим надпис гласи: „книги, които си заслужава да препрочета, въпреки недостигът на житейско време за четене”, е богатата селекция от имена и биографични факти на писателки, оставили много съществено литературно наследство. Тук много ще ми помогне (вярвам и на нея й е помогнал) „Джинът Гугъл”, който може би е духът с най-богата обща култура. Понякога дори той допуска разминаване между лица, събития и факти, но, ако общуваме с него с доза недоверие, всичко ще бъде наред. Както с Джина Потон, с когото Елиф Шафак общува, докато се опитва да се отърве от „следродилната” си депресия – с недоверие в пълната му правота и искреност. Не съвсем на последно място, ми се иска да отбележа и безумния тест (авторката има афинитет към тестовете и манифестите), който съставя за родилките, напълно подходящ за инфантилен тийнейджърски седмичник. Но, да преглътнем захаросания ръб на чашата с „Черно мляко”, и да изпием пълна чаша „Любов”, за да се очичстим от nafs.

Елиф Шафак, „Черно мляко”, прев. Емилия Масларова, изд. „Егмонт България“, С., 2012.

Това е поредният път, в който негласно си казвам, че трябва да променя нещо в живота си, в начина си на пребиваване в света, преминаване през състоянията, дните, ситуациите. Винаги се опитвам да отчитам знаците, които ми казват ти имаш смисъл или просто бъди по-добра, пази съзнанието си чисто, прави неща и за другите… Отчитам и подминавам. Кога най-сетне ще ги регистрирам и спазя тия знаци? И какво да променя? От къде да започна?

Това написах непосредствено преди да отворя книгата на Тошка Иванова. Седях на пейка в Докторската, чаках да започне най-дългата лекция на света и си пийвах капучино с мента (ама от онази – истинската), защото преди тази лекция си трябва зареждане. Не знаех какво ме чака на страниците, имах само бегли предположения. Знаех в общи линии историята й, бях се засекла с авторката преди няколко дни в Южния парк. Вместо изненада, някак естествено се получи едно своеобразно продължение на набързо нахвърляните от мен думи върху гърба на лист с упражнения по БЕ за 5-ти клас. И въпросите ми бяха зададени отново на десета страница от книгата: Какво би направил, ако знаеш, че ти остават още десет години живот? Или пет? Какво би променил? Би ли променил нещо въобще? За какво би съжалявал? На кого ще се обадиш, ако днес е последният ден от живота ти? Какво би му казал? / Сигурна съм, че си си задавал подобни въпроси в някой момент от живота си. И че имаш своите отговори и теории.

От къде пък е толкова сигурна? Може би тъкмо щях да избистря някакви теории и да се опитам да търся отговори, да почовъркам в главата си, в душата, сърцето, черния дроб, в търсене на отговори. Но все пак реших първо да прочета цялата книга.

Първо впечатление – тя е толкова позитивна и лъчезарна, че не ти остава друго, освен да се ухилиш до уши. Наистина е така. Достатъчно е някак. Да видиш човек, който да те зареди с енергия само като се запознаете. Второ – същото на 10-та степен с добавка от още няколко още по-положителни неща. Силна, смела, търпелива, решителна, срещата с книгата го потвърждава. Докато я четох ми се случи да се усмихвам несъзнателно, да се разрева истерично, да се смея, да си казвам нееднократно била съм там, и на мен ми се е случвало, и аз съм се питала… Толкова е истинска. Не само защото е автобиографична, в нея циркулира живот, който е бил подложен на риск, бил е оцапан от калната българска реалност и бюрокрация, докато човекът, написал книгата знае как да си го живее пълноценно и успява да си извоюва това право. Инстинктът за самосъхранение работи на пълни обороти в рискови ситуации, но някак красиво и пълнокръвно е проработил при нея, просто беснее на всяка страница от книгата – чаровно и естествено.

Животът – заболяване, което се предава по полов път и винаги завършва със смърт. – Това било старо клише, което разбрах когато прочетох Позитивно, но няма никакво значение всъщност колко е старо. Смъртта съществува, без значение дали я приемаме съзнателно или чисто хипотетично. Хиляди неща ни убягват, някои са значителни, други не чак толкова. Докато четеш си даваш сметка за адски много от тях и само едно ти се иска – да не си останат само там, между кориците и в процеса на четене. Да запомниш, без да ти се налага да преживееш всичко това, че е готино да си здрав, да разчиташ на собствените си крака, ръце, очи, глава. Да правиш всичко, което искаш по всяко време, а не само в ситуации, когато не си 100 % сигурен, дали ще има утре или до година. Да не ти се налага да осъзнаваш, че искаш да ти предстоят неща, а да живееш с тази нагласа. Защото наистина си заслужава да бъдеш последният човек на земята на забравен от Бога плаж в Гърция. Да седиш край огъня под звуците на тарамбуки и китари. Да се шляеш в парка, да пиеш бири на пейка с готини хора и хиляди, хиляди други неща, за които най-важното условие е да си жив, респективно здрав.

Езикът на Позитивно е съвсем лек и непринуден, сякаш просто си върви по алея в Борисовата. Блогърски, защото книгата е преработен, подреден хронологично и допълнен вариант на блога на altair Разни мисли на един заразен човек, който авторката води анонимно по време на лечението си. Въпреки че знаех, че вече е добре и е излекувана, на страницата, в която разказва за последните резултати и изследвания, усетих, че задържам дъха си, докато не прочетох, че Вирусът вече не се открива. Написана е с много чувство за хумор и доза ирония. С умерено количество яд и ярост, там където повечето от нас биха изредили куп псувни. Леки шамари, където трябват крушета и стискане на зъби и юмруци в моментите, когато ти се иска да си удряш главата в стената. Въпреки това смекчаване, е съвсем красноречива и конкретна.

Провокира замисляне за нещата в собствения ти живот. Онези, дето куцат, развинтени от години болтчета, които си стоят така, понеже не ти се слиза до мазето за отвертка. Някой кариес, паднала пломба. След това се сещаш, че имаш (ако е така) някой друг пиърсинг или си се татуирал, че са ти правили опрерация, и че, въпреки наличните кариеси, ти се е случвало да посещаваш зъболекар. После започваш да се чудиш дали да не си пуснеш едни изследвания, за всеки случай. Ако стане нещо, поне ще имаш под ръка наръчник за по-леко справяне със ситуацията, въпреки че всичко е крайно индивидуално. Книгата не е само това. Не е просто страници, запълнени с булети за последователни действия при наличието на це в организма, а е много повече. Написана леко, докато се усеща всъщност оловната тежест във вътрешния джоб на сакото вляво, или някъде при слънчевия сплит. И адски откоровено. Не може да  те накара да промениш коренно нещата, но с една лека перформативност просто те подтиква да преосмислиш вчера, да подходиш по различен начин днес и да случиш утре. Да преосмислиш по някакъв начин определението качество по отношение на живота си.

Даването на сметка за неща в такива ситуации като на Тошка Иванова – преболедувала хепатит C, е вероятно по-пълноценно. Книгата, освен споделяне, размисъл и който каквото намери в нея, оставяйки я да премине през него, е и почукване по затворени прозорци в съзнанието. Повод си припомним, че има доста важни неща, които омаловажаваме. Хора, събития, ситуации. Музика, усещания. Контрол върху собствения живот и начин на живот. Това не е книга по приложна психология. Не е за самоанализ, самоосъвършенстване и личностно израстване. Не е указание за употреба на хепатит це. Тя споделя пътя с всичките дупки, за които всички знаем, по улиците и клиничните пътеки. Дупки, които заобикаляме, долколкото можем успешно да маневрираме, които ни почупват автомобилите, ако не сме достатъчно добри шофьори. За дупките в системата, в здравната каса, в собствения ни свят. Споделя, за да се преичсти, да се отърси и да накара червеното човече (без шапка) на светофара да се ухили и да позеленее. Защото се оказва, че поради някаква сила, винаги има начин за справяне със ситуации, особено, ако потърсиш генератора в себе си, потенциалът, който има всеки индивид, а само от него зависи дали ще го впрегне и пусне да оре нивата си, или ще го върже в задния двор.

Резултатът от тригодишното лечение от хепатит це на Тошка Иванова е мощна доза Позитивно.

Додето всички тук се стремят към някаква, дори и мнима цялостност, поетът пребивава сред откъслечното – той просто не може иначе. Неговата цялостност е дотолкова отвъд представимото, че и сам не може да я осъзне и  изрази.

Едвин Сугарев

Поезия, проза или драматургия? Когато става въпрос за писането на Иван Димитров, този въпрос виси във въздуха, особено в актуалното време на пропускливост на жанровете и взаимното им преминаване едни през други. Поет на портрет е поетичен допинг. Доста любопитно е каква критика щеше да си отнесе от Серафим Северняк, ако беше излязла през 40-те години на миналия век, например, но за радост излиза сега, през 2012 г., когато е вероятно да си отнесе няколко дълбокомислени рецензии, констатиращи закупуването на книгата, това, че авторът й се подвизава в столичния Арт-хостел, размятайки растите си зад бара и, че е готин или най-малкото забелязващ се. Заслужава да си отнесе и доста прочити, защото е интересна и провокира размисли. Поезията е хлъзгав терен за осмисляне и анализ. Днешната, която е асоциативна и подвижна, понякога с бледи и едва доловими внушения и препратки, друг път с ясни и категорични, точни попадения, е един съвсем адекватен портрет на отношението ни към нещата, на положението ни тук и сега. На автора, на блогъра, на пишещия, четящия, мислещия в света днес, в ситуацията на… ето тук може да се помести един дълъг списък с неща – ситуационни примери. От какво се оплакват авторите днес? Оплакват ли се изобщо, или издават малотиражни и малоформатни книги без оплакване, защото държавата ни иска да има култура, а на тях им се пише? Важно е, че се издават, а книжките с поезия, колкото и дълго да се подвизават по рафтовете вкъщи, винаги могат да бъдат прелистени с нов поглед. Това им е хубавото – дългосрочна инвестиция са. Прозата все пак може да се разкаже и преразкаже. Това не е основателна причина да се ползват книги с поезия. Консумирането на такива облагородява, задоволява сетивата и храни поетите – буквално, после те, вече сити, напълнили стомасите си със стихове, я преработват и изливат нова, като recycling system. Засищането с поезия е здравословно.

Поезията на Иван не е вчерашна. Тя върти бясно педалите на колелото по пешеходната алея. Без каска и челник, но с отличителни знаци, типични за самата нея, макар и повлияна донякъде, според други автори доста, от Георги Господинов (Всъщност кой от младите автори днес не е повлиян от господин Господинов?) и Елин Рахнев. Поезия, която, ако реши си опъва палатката в градската градина или се мята на стоп, ей така, накъдето. Преминава бързо или бавно на червено през сезоните и отчита винаги света наоколо, краде усещания, оставя ги да преминат през нея, да оставят следа, после ги пуска пак да тръгнат нанякъде – безпризорни, според волята си. В нея – дълбоко и на повърхността – има цъфнали вишни, но има и поет социален ангажимент, а не само любов и голи форми, въпреки че любовта присъства и се чете на всеки втори ред. Обясненията в привързаност обикновено са дигитализирани, а смъртта е равна на късо съединение или липса на виртуално пространство – Без тебе интернетът ми е мъртъв. На моменти се усеща някакъв краен работохолизъм, който довежда до опашката в бюрото по труда – cv. Остатъчните усещания спрямо бившите, очакването с жив интерес и любопитство на бъдещите и постоянното присъствие на настоящите: жени, приятелки, църкви, пейки, залези, дървета, израелски, вишневи момичета, които винаги са толкова красиви, уплътняват книжното тяло, стигайки до заключението, че любовта е куче. Стихосбирката е лична, но не прекалено, и не по-малко социална. Субективна, без да стига до интровертност, и ненатрапчиво обективна в същото време. Цялостна, индивидуална, четивна и лека. Има непорочни метафори, които радват сетивата и посяват размисли за езика, който тук не е загубил силата и смисъла си. Не са просто изтървани и изплюти, като костилка на плод, а са някак предъвкани и осмислени, и смислени. Хубаво нещо са метафорите, особено когато звучат през мегафон, както неведнъж се е канил въпросният автор да чете поезията си. Такова е естественото им звучене, което, ако преминат през материалното тяло на такъв, ще се засили на втора степен. Това е поезия не само за четене в самота. Тя твърде добре звучи в градинките и на литературните четения и пърформанси – гъвкава и артистична е и може да играе много роли, като автора си. Поет – играещ като истински актьор, прозаик, който може да бъде хероинов наркоман, без да е употребявал твърди наркотици, драматург, който умее да гледа през Очите на другите, отчитайки гледни точки и перспективи, барман, който свири на дидж, тарамбука и китара. Гласът в книгата е на един безкабелен, уайърлес поет, с отрязан кабел и мъртъв нет, беден, без стотинки, старче без зъби, нафталинен господин ще бъде някой ден, за някои жени дори – никой, но в парка, докато разхожда само книгите си е Иван Димитров. Готов да нанесе непощадим damage на всички мъже заради нея, защото винаги е тя. Разхожда я из стиховете си. И винаги е толкова красива, докато до нея той е винаги настръхнал, сред трусове от седем по рихтер любов. Преди да я срещне върти опашка, а след това вие влюбено.

На тази книга дори не й е необходимо съдържание. Надявам се, че в следващите издания грешката няма да бъде поправена. Ако ви се чете нещо по-дълго, просто отваряте точно по средата и се насочвате по посока на задната корица, където се подвизават поемите, малко тежки на моменти, защото аз лично съм свикнала на по-кратките неща на Иван и обичам да ги поглъщам на дози. Не се улавя съвсем целостта им, което не е задължително условие – колкото и да са дълги, да бъдат цялостни. Фрагментарни са за поеми, но не се зацикля, докато се четат. Късите форми (от средата –> напред) са много чувствителни, плодови и закратко семейни, което успява да развали вкуса на любовта и плодовете, дори на меда.

Какъвто и който и да е, авторът присъства осезаемо в поезията си, населява портрета си по дориангрейски – и млад, и стар. Крачи нервно с ръце в джобовете, докато потропва с пръсти по бедрата си (имитирайки писане по клавиатурата или свирене на тарамбука или китара) винаги в ритъм – музикално-поетичен. Рахожда се от първата до последната корица – чертаейки портрети, без да стига до съдържанието – така присъщо на книгите. Отсъствието му е формално, защото съдържание има и то е на всяка страница, ред, дума.

Единственото, което иска да прави, споделя поетът във втората част на книгата, и, което, за радост на четящите днес, прави, е да пише – в България – държава, която не иска да има култура. Резултатът е един пълнокръвен портрет на поет. Стихосбирка без съдържание, с твърде лична поезия със социална ангажираност, крещяща без помощта на мегафон.

Стихосбирката на Иван Димитров „поет на портрет” е част от платформата за съвременно изкуство София: Поетики, чиито основен партньор е Фондация Америка за България.

Винаги съм смятала, че за да пишеш за една книга, освен да си я прочел, да си регистрирал интересни словосъчетания, моменти, подходи на автора и т. н., трябва и да си я приел някъде в себе си, дотолкова, че да остане там, за да може да комуникира с другите прочетени книги в главата ти, да проведе някакъв продуктивен диалог, да продължи да съществува там, след като е преминала през теб. Обичам книгите да остават в съзнанието ми и да отделям специално място за тях там. Накрая, след като захлупиш задната корица върху страниците, да погледнеш белия лист със закана и да отделиш ценни минути за смислено начало… за думи, които да извират искрено.
Аз лично си имам специален регистър за думите на Александър Секулов. За чистите му и изящни словосъчетания. Тефтер с кремаво-бежови листа, тъмносини кожени корици и наситеножълта сатенена лента за отбелязване на страницата, която винаги чака да бъде преместена напред. Изписан е със стар автоматичен молив, наследен от един прословут адвокат – регистър за ценители. Обичам да го препрочитам, защото ми доставя приятното усещане, че думите и нещата могат да бъдат проектирани съвършено в иначе несъвършения свят, изпълнен с много недотам съвършени такива. Съвършени е думата, която най-точно приляга на книгите, като текстове и като тела – художествени предмети, на Александър Секулов. Те оставят полъх след себе си, чувството, че си посетил красива страна, както и неповторима наслада от прочетеното.
След последния му роман „Господ слиза в Атина” сатенената лента не помръдна, а аз все пак пиша за тази книга. Може би, защото не очаквах да е толкова делничен, или защото имам някакви особени предразсъдъци към стила на харесваните от мен автори. Съвсем нормално е той да се променя в процеса им на творчество, което разбира се да обнови регистрите. Това е роман-хроника. На важни събития, които в днешния контекст са твърде актуални. Събития, за които трябва да се пише, и които трябва да се коментират, но някак тук са нахвърляни набързо и примесени с типични наративни техники, което ги прави така да се каже… метафоризирани. Историята и местата със сигурност са достоверни. Протестите в Атина са усетени пълнокръвно и представени през личното наблюдение и погледа на човек, който обича Гърция и е дълбоко свързан с люлката на европейската и световна цивилизация. Отпечатани са в романа като лапа на пробягало през току-що налят бетон куче, което не е трябвало да минава по този път в този момент. Това е, което ме озадачава. Да, реални събития, предтставени достоверно, но преплетени с личните съдби на герои, които седят някак хем в центъра им, хем съвсем встрани от тях, защото са чисто литературни. Възможно е да имат реални прототипи, да, възможно е, но въпреки това, тази възможност не ги въплъщава категорично в актуалните случвания в романа, както и в основната ситуация в него, засягаща гръцката общественост. Няма кохерентност на събитията и личните съдби на героите, което не е задължително, но те някак са изкуствено отделени на страниците на романа, като залепналите случайно „житейски възгледи на котарака Мур” върху  „фрагментарната биография на капелмайстора Йоханес Крайслер”, макар и не върху „случайни макулатурни листа”.
Главните герои, паралелно с главните събития, са интересни. Двама застаряващи мъже с твърде разнолик стил и начин на живот, една жена и Господ. Алескандър Веренски – бивш банкер, елегантен и загрижен за здравословното си състояние, паралелно с което полага грижи и за външния си вид, и Фред Цимерман – кореспондент на световна агенция, не толкова загрижен, но безнадеждно влюбен. По стечение на разни обстоятелства по времето на юнските събития от 2011 г., които единият отчита като репортер, а другият – изживява като пряк участник, попадат заедно в Гърция. Това, което ги свързва е дълбоко (в началото, към средата се разколебава, а в края почти умира) приятелство, базирано на любов към една и съща жена. Двамата имат интересни словесни взаимоотношения, диалозите им са типични за каламбурния гений на автора. Свързва ги и общата им страст към достъпните платени сексуални удоволствия и среднощните изживявания, както и споделеянето на жени, на житейски терзания и пътувания към общи дестинации.
И къде всъщност е връзката? (Защо трябва да има и очаквам да има такава? – питам неохотно бялото пространство на пред себе си, питам себе си.)
На мен лично връзката ми се губи някъде между протестиращите тълпи и фитнес-навиците на Веренски, но загубата й в моите възприятия е реципрочна на загубата на положителния отговор за наличието й. Двете сюжетни линии могат да вървят паралелно (имаме архетипен романов модел във „Война и мир”), но в „Господ слиза в атина” някак са отделени една от друга, както две отделни по плътност маси, които не могат да се хомогенизират, което се очаква от тях. Едната линия върви незасегната от другата, като олио и вода. Другата присъства пасивно, като фон, на който се осъществява един истински сблъсък и катаклизъм – частици, които се отблъскват взаимно, полюсно отдалечени същности и присъствия. Пресичат се някъде, на конкретни места в Атина, по страниците, но бегло и с разминаване. Те са части от различен наратив и в същото време, думи от различен дискурс, нечий друг, но не и Александър-Секуловият. Присъстват обаче между една и съща предна и задна корица, съвместно съжителстват, битуват и умират. Умира бунтът, умира поривът на любовта и желанието. Но Фред не умира – с извинение към непрочелите все още романа.
Героите са интересни сами по себе си, един спрямо друг стават малко по-интересни. Героинята, с главна буква дори в средата на изречението, е надарена със сексапила на нетипичната визия и интелект. Клер е прекрасна и ненаситна, необозрима в същността си. Така описани, тримата според някои рецензенти на романа, образуват т. нар. любовен триъгълник, който всъщност съвсем не присъства в него. Двамата герои споделят доста неща в живота си, но не и тази жена, поне не по един и същи начин. Единият прави много секс с нея, навсякъде из атинските улици, ъгли, локали, докато общуването им с другия е изцяло на вербална основа, без намесата на „материалната долница”. Разбира се, четвъртият герой е Господ, който просто скита, пие и пуши (Какво друго да прави в Атина?).
Преходът между отделните части/абзаци в романа липсва. Докато четох, имах усещането, че е писан на коляно напът от Солун към Атина – нахвърляни бележки, с намерение да бъдат разгърнати, когато авторът им пристигне в хотела, но сякаш по пътя е решил да опровергае присъствието си в литературния контекст на създател на изящно слово, защото не се връзва на актуалните за сезона жаргонизми и просташки диалози в прозата. Визията на книгите също допринася за цялостното им абсорбиране, а тези на Александър Секулов досега бяха твърде добре сложени материално. Оформлението на книгите му винаги е било привличащо погледа, задоволяващо сетивата. Този роман е с една типична визия, колкото и нетипичен да е всъщност.
Всеки автор все пак има и друга страна на перото си и аз лично не критикувам тази другостранност на перото на Алексндър Секулов. За мен по-скоро е неочаквана появата на този роман, представен по такъв начин. Нещо сякаш е премахнато и изгубено по пътя, сякаш е премълчано и недовършено. Все пак в днешната постпост-ситуация всичко е възможно, както и рецензия като настоящата. Показване на друга страна от същността на един дискурс и друга негова реализация – това е според мен романът „Господ слиза в Атина” на Александър Секулов. В случая с по-вулгарна, всекидневна и нетипична визия, респективно същност. Обстоятелства, които няма да неутрализират очакването за преместване на лентата в регистъра ми напред.

Една по-различна и непретенциозна премиера се състоя на 7 октомври в бара на
Арт-хостел. Поводът беше една прашинка, или “От прашинката на деня” – дебютната
стихосбирка на Радослав Чичев – един от водещите на предаването “Аларма” по
програма Христо Ботев на БНР. Бас-китаристът на “Кака Сяра” и “Дует Дворджак”,
отличен с първа награда за пиесата си “Колекционерката” в конкурса за камерна
пиеса “Славка Славова” на Театър 199, през 2010 г. Човекът, чиято усмивка се
появява малко преди него, както тази на Чешърския котарак, по думите на Георги Димитров – Жоро Аранжоро.

В приятната тютюнево-уютна атмосфера, за която бяха доказано виновни Вероника Димитрова и Мариета Павлова, се бяха събрали приятели, познати и почитатели на автора, а също и случайни посетители, и май никой не си тръгна без книгата, която Чичев подаряваше и подписваше, с усмивка разбира се. Арт-инсталацията материализираше избрани стихове от книгата, с които взаимодействието беше много истинско и приятно. Кашалоти, плуващи сред облаци – картонени еквиваленти на висящите в атмосферата и такива от цигарен дим. Ръчно изработен калейдоскоп, паяжина с болт и магарешки тръни, буркан с кит, миниатюрно копие на книгата, придружено от… лупа, купа с желатинови топчета. Ние бяхме в книгата, после тя влезе в нас, и всичко беше поезия. “Ксетофон” допринесоха допълнително за творческите инхалации, а прозата не посети премиерата, освен в разговорите за поезия.

От прашинката на деня не е всекидневно, нито еднодневно преживяване. Тя е
малка и лека, но носи цяла една вселена в себе си. Излиза на повърхността на деня, за да търси изгубената дълбочина на съществуването. Бяга от лесните усещания и се гмурва да плава с китовете. Носи свят, стремящ се към себе си, но обърнат към другите. Затворен и отворен, някак балансирано. Колкото едното, толкова и другото, а между двете границата е чистото споделяне.

Поезия без претенции и показност, която не парадира с познания и начетеност чрез
автора си, както отбеляза редакторът на стихосбирката Иван Ланджев, чието
хрумване е разделянето на книгата на частите на деня. Те започват с тематично
стихотворение и завършват със свидетел на стиха: куче, просяк, липсващ свидетел
и дете. Радослав Чичев споделя, без да натоварва, неща от ежедневието. А то,
както знаем всички, които сме потопени в него, има много лица. Понякога е сиво
и дъждовно – достатъчно мокро, за да ни накара да си вземем чадър. Мрачно –
докато сме на работа, а ни се иска да четем под одеалото с чаша чай. Друг път е
слънчево и шарено. Ако сме достатъчно позитивни, се поддава на настроението ни.
Променливо, непостоянно, или зациклящо и рутиниращо. Каквито и определения и
качества да подберем, те ще отговарят на същността му, присъстваща във всяка прашинка от
него. Денят ни среща и разделя, носи случвания, емоции, вълни и кашалоти. А колко много са прашинките от него от сутринта до вечерта му – търсещи приют заспали молекули, летящи, падащи, издигащи се, но винаги носещи случване. Моменти на вдъхновение, които размърдват пръстите на автора и, благодарение на които са написани стиховете. За да може на следващия ден – утре – художникът да изчисти окото на кита с четка от котешки мустак и то да е готово да поеме прашинките от новия ден.

Това е поезия, за която не се пише, защото е написана… искрено. Книга, която не е прашна, не
е затрупана с прахоляка на деня, а черпи антистатично вдъхновение от молекулите
му. Която може да стои изправена и пожелава на всеки, който я разгърне Добро
утро!, защото утрото е добро, Добър ден!, Добър вечер!, Лека нощ! До Утре, в
четирите посоки на света, когато прашинките на деня ще се разпилеят отново и
навсякъде. По главите, раменете, ревера на сакото, върховете на обувките, на
носовете, стъклата на очилата, из въздуха. И от тях ще се роди поезия.

Книгата е издадена с награда от Националния конкурс на издателство „Арс“ за дебютна книга. Посветена е на Рони и Мъри. 🙂

На 13 септември Камерна зала на Народен театър „Иван Вазов” посрещна препълнена най-популярния и най-четения израелски автор, Етгар Керет, който представи втория си поред сборник с разкази, преведен на български – „Момичето на хладилника”. За симултанния превод на разговора се погрижи издателят от ИК Жанет 45, Манол Пейков.

За втора поредна година, големият израелски писател Етгар Керет е в България, по покана на ИК Жанет 45 и благодарение на Нева Мичева – негов редактор и водещ поредицата „Кратки разкази завинаги”,  която стартира през 2010 г. с „Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог”(Първият сборник на Е. Керет.). Поводът този път е култовият сборник „Момичето на хладилника”, преведен на повече от 30 езика. Както самият Етгар Керет каза, на повечето от езиците има съвършено различни имена. Оригиналното име на израелския сборник, който излиза на иврит е „Missing Kissinger” – “Липсва ни Кисинджър”. На български заглавието е взето от друг великолепен разказ – „Момичето на хладилника”.

 

Манол Пейков: Поредицата „Кратки разкази завинаги” е една авантюра. В България отдавна не се издават разкази. Разказите, които можем да намерим като цяло са от средата на миналия век, евентуално от края на 19-ти. Съвременни разкази се издават изключително рядко, обикновено по проекти. Смята се, че разкази не се четат и не се купуват. Етгар Керет е най-голямото опровержение на това твърдение. Когато написва първия си сборник разкази в Израел, неговата агентка му казва: Защо разкази, никой не ги купува?! Пиши роман. След като вторият му сборник продава над 60 000 копия в държава с размерите на България и където иврит (езикът, на който пише) говорят само около 4 млн. души (това е един шеметен тираж), той поглежда гордо своята агентка, а тя му казва: Да, но ако беше написал роман, представи си тогава какво щеше да стане.

Съвсем наскоро Етгар отбеляза един друг рекорд. Последната му книга, петият му сборник с разкази – „Suddenly, а knock on the door” („Изведнъж на вратата се почука”), който излезе в средата на миналата година в Израел, успя за петте месеца, през които беше на пазара, да стане бестселър номер едно, не само сред книгите, написани на иврит, но изобщо сред всички художествени книги, издадени в Израел, което е абсолютен прецедент. Никога сборник с разкази не е успявал да стане най-големият бестселър в Израел. Това се случва за първи път.

 

Етгар Керет: Много съм щастлив да бъда тук тази вечер. Мина година от последното ми посещение, но чувството е, сякаш е изминала една седмица. (По-горе Манол отбеляза, че е минала точно една година, тъй като при първото си посещение, Керет е бил в България на същата дата. 13.09) Мисля, че съм голям късметлия да имам такъв чудесен редактор и такъв чудесен издател, и не го казвам само защото те седят от двете ми страни. В процеса на работа с Нева по българския превод, аз успях да видя някои от разказите си в нова светлина и научих за тях нови неща. Този сборник е втората ми книга, както в Израел, така и тук в България. Когато излезе първата ми книга (М.П.: Тогава Етгар е на 19 г.) със заглавие „Тръби” (Българското заглавие е „Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог”.), доста хора я прочетоха, но тя не стана толкова популярна, както втората, която имаше страхотен литературен и търговски успех. Спомням си първия уикенд, след като книгата излезе, аз и моите приятели отидохме по традиция в един клуб в Тел Авив. Имахме си номер – винаги отивахме, нареждахме се на опашка, чакахме дълго време и накрая обикновено се оказваше, че има частно парти. Ние си купувахме по една бира, сядахме отпред на паважа и просто наблюдавахме хората, които влизаха в клуба. Онзи уикенд обаче, когато охранителят, както всеки подобен петък ни каза, че не можем да влезем, защото има частно парти, излезе собственикът на клуба и му каза: Не познаваш ли този човек, той е световноизвестен писател? Пусна ни вътре, сложи ни на бара на първия ред и каза на бармана да ни обслужва абсолютно безплатно. Ние седяхме там и се чувствахме страшно неудобно, защото столовете бяха прекалено меки, а напитките прекалено изтънчени за нашия вкус. Освен това, когато седиш на бара не можеш да виждаш хората толкова добре, колкото отвън, седейки на паважа. Чувствахме се депресирани. След дълго мълчание, единият от приятелите ми каза, че май вече няма да пиша разкази за хора, които седят на паважа пред клуба и наблюдават другите как влизат. Така че ми се струва, че след този сборник, трябваше да започна да пиша за друг тип живот, понеже моят собствен живот се промени. Но, както скоро открих, този живот изобщо не беше по-лесен от предишния ми живот, когато не бях известен писател. И все пак, в този сборник все още може да откриете разкази за хора, на които не им позволяват да влизат в клуба.

 

Лидия Кирилова: Понеже стана въпрос за депресия в един от разказите, които бяха прочетени („Брат ми е в депресия”), има една много тъжна статистика, че в България всеки пети човек страда от депресия, препоръчвате ли разказите си на тези хора?

Е.К.: Една от причините да препоръчвам разказите си на такива хора, е, че когато ги прочетат, ще разберат, че не са сами и по света има много други депресирани хора. Всъщност проблемът не е в депресията, а в чувството да бъдеш жертва на хора и нации, които чувстват себе си като своеобразна жертва, като с това оправдава определени свои действия. Аз съм от такава част на света, където, ако има състезание за това кой е най-голямата жертва, ние ще спечелим със сигурност 1-во и 2-ро място, защото между евреи и палестинци е много трудно да се различи кой е по-големият агнец. Когато човек се чувства жертва, това му дава причина да не поема отговорност за действията си. Затова това чувство много често има дехуманизиращ ефект, отнема човешкия облик на хората.

Историите са много различни, но както казва моята жена, аз мисля, че съм единственият човек, който знае, че в историята става въпрос точно за това. Разказът „Спазми”, който Манол прочете, за човека, който сънува, че е 40 годишна жена, го написах по време на първата война в Персийския залив през 91-ва година, когато Ирак бомбардираше с ракети моя собствен град Израел. Аз гледах хората около мен, колко са беззащитни, как не могат да отвърнат по никакъв начин и виждах в очите им как искат да си го върнат на някого, да бомбардират някого. Когато чета този разказ, или слушам някой да го чете, винаги се сещам за войната в залива, но съм сигурен, че на никого от вас не му хрумва подобна асоциация.

Георги Господинов: С Етгар миналата година имахме много щастливи четения в Истанбул и Загреб и мога да свидетелствам, че той е толкова обичан и в чужбина, колкото и тук. Въпросът ми е свързан с нещо, което ми се струва много важно в разказите му, което остава зад абсурда, хумора, иронията и това е поетичният пласт. Да ни кажеш нещо повече около това. Етгар, писал ли си поезия някога, тайно или явно? И как иронията и лиризмът се свързват, за мен това е нещо много хубаво.

Е.К.: Радвам се да се видим за първи път и тук, в България. Липсва ми това, че не четеш, както при предишните ни две срещи.

Когато пиша история, аз никога не знам какво ще се случи и онова, което дава смисъл на историите и което ги създава, е техният вътрешен ритъм, вътрешният глас на разказвача. И по тази причина, този лиризъм е важен за мене, защото точно това е нещото, което вдъхва живот на самата история. Относно поезията, обожавам я, но аз не пиша поезия, защото съм толкова асоциативен и неясен, че ако нямам сюжетна линия, напълно се изгубвам и започвам да звуча тотално и абсолютно неясно. Затова са ми необходими разказите, за да имат те сюжет и за да мога да се изказвам по някакъв разбираем начин.

Публиката: Защо си позволявате да се занимавате с това свещено табу „евреите като жертва”?

Е.К.: Не мисля, че това е табу, а добре известен факт. И двамата ми родители са оцелели от Холокоста. Евреите са били преследвани и избивани, не само по време на Втората световна война, а и в много общества преди и след това. Това е широко известен факт. Не е някакво табу или някаква изненада. Всъщност аз говоря за заплахата, която идва от това усещане, да бъдеш непрекъснато преследван и жертва. И как човек, поради тази история, която му тежи, не може да изпита реалността в нейната пълнота и много често си позволява да се откаже от някои лични отговорности, поради причината, че по някакъв начин е реабилитиран от собствената си история. Това е, което ме занимава.

Когато говоря за това, не засягам единствено еврейски проблем. По същия начин палестинците са обрисувани от абсолютно същата проблематика и страдат по идентичен с евреите начин. Бил съм свидетел на стотици дебати между израелци и палестинци, които се превръщат в надпревара по страдание. Всеки си показва собствените белези и прави всичко възможно, за да игнорира и омаловажи максимално страданието на другата страна. Моето лично мнение е, че ако човек възприеме собствената си отговорност за болките, които нанася на другите и демонстрира само собствените си страдания, това не би могло да доведе до никакъв прогрес във взаимоотношенията на двете враждуващи страни.

Публиката: Как избирате заглавията на книгите си?

Е.К.: Конкретно в България, Манол е отговорен за заглавията и на двата ми сборника, защото те са различни от оригиналните, излезли на иврит. Сборниците винаги носят заглавие на разказ, който по някакъв начин отразява общия им дух. И според мен важното е заглавието да звучи по определен начин преди да прочетеш сборника, за да знаеш как да го възприемаш, и по друг, след като си го прочел. Това са два много важни коректива при избора на заглавие. И, честно казано, изборът на заглавия на Манол, отговаря на тези две условия. Аз харесвам българските заглавия на сборниците си.

Публиката: По какъв начин пишете? Какви са техниките ви на писане и как търсите, и чувате онези гласове, които намирате във вашата проза?

Е.К.: Историите ми винаги започват с някакъв казус. С проблем, който не мога да преодолея и с невъзможността да обясня някакво явление, така че създаването на всеки един разказ абсолютно винаги е свързано с тази преграда в комуникацията, с нещо, което се опитвам да си обясня сам на себе си. Когато написах разказа „Спазми”, всъщност бях изпратен от един вестник да интервюирам хората относно войната в залива и трябваше да напиша много конкретен и ясен журналистически материал, обаче се улових, че им задавам въпроси от рода какво сънуват, как войната е променила отношението към техните половинки… И всъщност, истината е, че аз самият не можех да си обясня защо им задавам такива въпроси. Когато изпратих всички тези асоциативни писания и истории на вестника, които бях събрал и написал, те ме уволниха. Тогава седнах да пиша този разказ и се запитах какво всъщност съм искал да постигна, интервюирайки тези хора. Опитвах се да обясня непреодолимото чувство за противност, което ги беше обхванало. Една абсолютна неспособност да контролират собствената си съдба. Чувството на объркване и несигурност в такива моменти на писане е много голямо. От друга страна, усещането е, че ако се държиш за линията, която си подхванал и пишеш дума след дума на празния лист, рано или късно ще стигнеш до онова място, към което си се запътил и което не познаваш и не можеш да назовеш по име.

Публиката: Кога разбирате, че сте стигнали именно до онова място? Как разбирате, че историята е приключила?

Е.К.: Когато свърша първата си чернова, почти винаги променям началото, след това абзац по абзац търпят промени, но никога не променям края. Винаги съм абсолютно уверен в завършеците на разказите си и уподобявам това чувството, когато буташ кола. В началото трябва да упражниш натиск, за да тръгне, но в крайна сметка тя стига до там, докъдето трябва да стигне. Такова е усещането ми, когато пиша. Усещам, че съм стигнал на правилното място. Началата често се сменят, но краят – никога.

Публиката: В трите разказа, които чух и в тези, които съм чел от миналата година има тайно или явно чувство за хумор. Според мен животът на литературата е невъзможен без чувство за хумор. Целенасочено ли е това в разказите ви, въпреки сериозността им?

Е.К.: Хуморът е оръжието на слабите. Цял живот се майтапим с неща, които не можем да променим. Има много шеги за смъртта. Шегуваме се с нашите шефове, с комунизма и т. н. Чрез хумора ние се освобождаваме от болката и въпреки нея успяваме да запазим собственото си достойнство. В битката на живота, която така или иначе всички ще изгубим, трябва да запазим собственото си достойнство.

Дешифрама: LetterophaGy

(за пресечните точки между два разказа)

Съвременна европейска проза. Тази категория обединява стотици имена, доколкото нещо може да обедини стотици различни (някои коренно) единици. Колкото океанът може да обедини безбройното множество от биологични видове. Някъде там – в дълбоките води на тази проза, се пресичат до преплитане и препокриване (на маршрутите, героите, внушенията…) две от нейните иначе коренно различни единици.

Немски автор, добил голяма известност сред четящите среди в цял свят с романа „Измерването на света” (2005), наричан „суперзвезда на немската литература”. Известност, довела до следващата му книга – „Слава” (2009), в която изкусното преплитане на героите, мрежите, самоличностите и историите, предизвиква още по-силно читателското внимание и интерес. Предизвиква ни да я прочетем наведнъж, а след това отново – докато детективски проследяваме изтъканата от автора социална мрежа. Да вникнем отново във всеки един от деветте разказа – глави на един роман. И български автор-адвокат – добил местна известност с добрата си проза, довела до също толкова (че и отгоре) добра проза, който има намерение да напише роман.

Разказите от поредната добра книга на Даниел Келман са кратки, интересни и само-достатъчни си (тоест съвсем спокойно могат да съществуват в пространството като отделни истории). Като глави на роман са обаче такива, че нито една не може да съществува самостоятелно, без другите, защото е необходима за общия смисъл, а и за своя собствен, чрез другите. Наситени до пре- със смисъл, до крайност, или до „Изход”. Задаващи въпроси за самоличността и подлагащи на аутопсия легитимността на съществуването. Кои сме ние? Какво сме? Материя или енергия? Тела със съзнание, което може да угасне всеки един момент? Тела с едно или повече съзнания? Имаме ли собствена самоличност? Сме ли личности? Имаме ли смисъл, функция, мисия, освен тези на разнообразни персонажи на различни истории, продукт за пишещи умове, подхранващ музата им с поведението си… Кое е реалността: ние, или нашите отражения? Твърде много въпроси. Има ли изход от задънената им улица? Изходът винаги касае въпроса за личността и самоличността. Въпроса кога и къде човек е свободен. Тези разкази предизвикват тази лична свобода, като я карат да се търси и намира, или да се изгуби окончателно, сред многото само-личности. Сред истината и измислицата, фикцията и реалността, разказите и разказването, героите и техните писатели (или обратното). На тази авторефлекция се подлага и самият автор. Напълно вероятно е той да попадне в един от собствените си капани с понижена асерторичност или „формалната претенция за правдоподобност”. Как? Като изпусне от поглед някой от героите си и го остави да дезертира към друга история, друг разказ, друга страна на друг автор. Или просто като някой напише неговата история. Някой с друга самоличност.

Един герой – попаднал в две различни истории в различно време и пространство, истории на двама различни автори, които единствено обединява океанът СЕП (съвременна европейска проза). А може би и нещо по дълбоко, криещо се в дълбините на колективното несъзнавано, като наклонност към шизофрения, вследствие от непознаването на собствената самоличност? Вторият (поред) автор, за когото става въпрос тук е Васил Георгиев. Българин-писател-адвокат-преподавател. Той пише кратки (де)градски разкази, с висока концентрация на смисъла, дълбок подтекст, изненадващи и неочаквани сюжетни обрати и на моменти брутален изказ, в хомогенна смесица с интересни факти и всякакви теми – от баналната любовна, през социални, до засягащи крайния либерализъм… „Будистки плаж” (2008) е първият му сборник с разкази, приет много добре от критиката и четящата публика. Нов висок скок в развитието на късия разказ за последните 20 години. Двайсет и пет истории с много факти, много само-личности, с всичко изброено по-горе – много добре дозирано. Те не образуват роман, но засягат иначе мухлясалата тема за любовта по един доста алтернативен начин. Да, според мен във всяка една от историите присъства темата за любовта, освен многото други. Смесицата от множество теми, противно на очакванията прави разказите наситени, но не разнолики и фрагментарни. Това са разкази за една граница (донякъде такива са и тези от „Слава”). Границата между съня и реалността, на която все още сме с „пълни ръце” – пълни с копнежите от съня си, секунди преди да се събудим в леглото си без нищо, освен спомена и усещането за загубата. Границата на психическата стабилност. Моментът на умствена будност и телесна парализа. Един сбор от пълна измислица с голяма правдоподобност – оксиморонно, но такава е и прозата на Васил Георгиев. Може би това е една от причините един от героите му, безнаказано и почти незабелязано да дезертира в… Германия, в романа на Келман. Да, Гюнтер от четвъртия поред разказ „Където човек е свободен” от „Будистки плаж” се подвизава в Австрия, където губи самоличността си, откъдето пък явно решава да продължи да я търси под друго име, в друг разказ на друг писател, където ще намери „Изходът”, чрез „Слава”-та (на Даиел Келман), може би към себе си, или към съвсем друго място и история. Една от възможните хипотези за бягството на Гюнтер е, че е търсач на „Слава”, който със сигурност е чел „Измерването на света”, наясно е с успеха, който е достигнал авторът му, написвайки най-продаваната немска книга от 1945 г. до днес, и това го е накарало да спре избора си на него за свой нов „демиург”. Васил Георгиев може би би имал доста по-интересно предположение, но ще го оставя на него. Все пак, героят си е негов, или той е на героя си – въпросът е спорен, в чиито обяснения се зацикля, понеже нямат верен отговор. Друго мое предположение е, че Гюнтер просто е продължил да търси своята самоличност. Защото в „Където човек е свободен”, като че ли така и не я намира. Той всъщност просто изчезва, твърдейки, че преминава от другата страна, където е щастлив. От другата страна е там – където човек е свободен. Дори човек, който цял живот живее в най-близък досег с известността (къщата на Гюнтер – обикновена сграда на обикновен човек – е долепена до „Хундертвасер хаус”), но никога не я усеща и изживява. А известността коства личната свобода. Това е заключението, до което достига Ралф Танер от „Изходът” на Келман. Той я губи, заедно със самоличността си, което пък на него му доставя така необходимата на Гюнтер свобода. „Той пъхна ръце в джобовете и тръгна бавно по улицата. Значи бе намерил изхода. Беше свободен.”(„Слава”).

Тези два разказа засягат темата са отражението на личността в света. Това не е просто популярната тема за шизофренията, позната в множество художествени текстове и филмови продукции, тук от двамата автори връстници се поставя въпросът за самоличността като най-необходимия код за идентификация. А аз си задавам въпроса дали проблемът със самоличността не е общоевропейки синдром, плуващ във водите на литературата?

Следва: конкретните пресечни точки, или общата история на Гюнтер-Ралф, разказана от Георгиев и Келман.

Градски разкази? Да. И все пак по-точно казано ДеГрадски.
Третият сборник на Васил Георгиев довършва започнатото с разказите от „Будистки плаж”, които всички нарекоха обещаващи. И обещаното е изпълнено 3 години по-късно, представяйки 13 чудесни парчета в „Деград”. Разказите са социални, но не в социалистическия смисъл. В никакъв случай не са нравоучителни. Послание има, но само за онзи, който сам го открие.
Съзнателно предпочитам да избягам от аналогията със стила известни писатели, защо смятам, че именно индивидуалният маниер на писане прави съчиненията в сборника толкова добри. Васил Георгиев смело и умело си служи с абсурда, гротеската, в разказите има и много ирония. Заиграването с езика е от голямо значение за вътрешната структура на съчиненията и помага на сюжетите. Неочакваният край успява да се случи, където е необходим и също е доста често използван. Ненадейният финал върви по границата със случайното и може да накара читателя да се зачуди дали няма някакво объркване при печата. Но е лесно подобно нещо да се избегне с малко по-внимателно четене. Самото заглавие Деград може да се разчита като назоваване упадъчната личност, но мисля, че има друг смисъл. Разрушени са не ценностите, разрушено е обществото.

В сборника се усеща екзистенциалното отношение на модерния деГрадски герой. Той може да намери своята свобода в собственото си съществуване. Дори и на първо четене да не звучи съвсем така, човекът деград успява да живее рационално, въпреки всичко нереално, което му се случва. В крайна сметка, всичко е въпрос на възможност.
Точно така е в шестото парче „Възможности”, което Богдан Русев е определил като „хладилен магически реализъм” на задната корица на книгата. Да, в историята участва хладилник, но дали едно мозъчно сътресение трябва да се нарече магически реализъм, не е толкова лесно да се каже. Но е възможно.
Избирам да наблегна на този разказ, защото според мен общува с последния лист на книгата, който автора е озаглавил „Защо написах тази книга”. Той не е включен към разказите, но е много вероятно да ви е любимото парче. Текстът е кратък, но особено силен и много личен. Без въпроси дава редица отговори. Например, това, че физическият край е „единствената възможност” в нашия живот е ясно, но самото живеене предлага вероятности, които могат да се крият в собствения гардероб. Даже може сам да си ги скрил там.
Този шести разказ, исан от първо лице, започва с раздяла. Героят Васо предпочита „разумното излизане извън предварително зададения модел”, което е навлизане в несигурното, но пълно с очаквания и добри, лоши и най-лоши възможности, бъдеще. За осъществяване на последното, главен действащ уред може да бъде хладилникът, чието изнасяне от общия дом е знакът, раздялата с добрата Силвия. И, както се случва в добрите истории, и тук се получава преобръщане. Буквално. То довежда до една от най-неочакваните възможности за Васо, която едва ли сам би избрал, защото е твърде безобразна. Тази история е една от най-комичните в сборника, но не и за героя, защото, оказва се могат да му се случат твърде сериозни изменения в заеманите позиции. Извод има, но аз няма да го кажа. Има нещо свързано със съдбата и възможностите, които крие, въпреки козовете, които смяташ, че си скрил сам.
Самият Васил Георгиев отказва да дава готова поука. Защото тя е невидима, но истинска, за този, който може да чете. Добрата литература няма нужда от обяснения, защото е разбираема. Такива са разказите от „Деград”, смели в изказа, абсурдни и разбираеми.
Както казах в началото, първото обещание беше изпълнено. Смятам, че с този сборник идва и едно ново. Васил Георгиев може да се докаже като автор на добра проза и в по-голям обем – роман, например. Възможно е.

Има ли значение наистина, дали Бегбеде е алкохолик, наркоман, егоцентрик или шизофреник, след като разказите му, писани под въздействието на екстази, успяват да надрусат читателя? Питам се, питаш се, питат се, питаме се, колкото да завържем разговор, а той все по-болезнено страда от липса на отговори. Има само тягостно присъствие на въпросителни – самотни и банални, въпреки фундаменталността на съдържанието преди тях. Блещят се насреща ни, и те така, като нас, вас и тях – питайки се, докато уж нас питат, а ние се опитваме да им отговорим. Вместо това, задаваме въпрос, с усещането за несъществуващ в това време и пространство удачен и задоволитлен отговор. Получава се въпросителен раз-говор, без от-говори. Възможно ли е това? Възможно ли е да има смисъл такъв диалог? И въобще, колко е часът? Май е време за „Първата глътка екстази” – само срещу 150 франка дозата. За по-нискобюджетни читатели с потребност от халюциногени – 6 лв. за 15 дози – „Разкази …” на Фредерик Бегбеде.

„Всички наркотици си имат свое място в литературата: опиумът благодарение на Кокто и Томас де куинси, мескалинът с Анри Мишо и Олдъс Хъксли, хероинът у Бъроуз и Ив Салг, пейотълът с посредничеството на Кастанеда, ЛСД благодарение на Тимъти Лиъри и Том Улф, хашишът навсякъде у Бодлер, кокаинът с Брет Истън Елис и Джей Макенъри, бърбънът в пълните съчинения на Чарлз Буковски. Дошло е време екстазито да влезе в Историята на литературата.” – Канонизирането на MDMA (метафората на живота). Чист methylene dioxin meta amphetamine на атрактивната цена от 6 лв., при 20 лв. за шарена таблетка на черния пазар у нас. Разпределен на петнайсет дози в съвсем различен цвят и амплитуда на опиянението. Задава въпроси. От онези, дето все не си намират отговор и изпълват пространството с препинателните си знаци. Множат се и, колкото повече се множат, толкова повече паразитират.

И все пак, аз попаднах на един задоволителен отговор по зададения в началото въпрос – чиято натрапчива краесловна пунктуация пръскаше по шевовете разтегливата материя на пространството от възможни въпроси, с невъзможни отговори. Не може да се каже, че успокоява, радва или натъжава. Просто е факт, който присъства и облекчава напрежението в пространството. „В модерния свят може да си сексманиак, бисексуален, транссексуален, зоофил, но е забранено да си СТАР.” – респондентът е Мишел Уелбек – циничен и вулгарен, вероятно твърде сексуален и извратен, но пък независим, по отношение на дрогата, с критично отношение към модерния краен либерализъм и с герои хейтъри във висша степен. Списъкът с позволените нестандартни удоволствия на модерния свят се свежда само до такива, които са свързани със секса – въпрос на потребности. Според мен той може спокойно да се продължи с много други вериги, които също присъстват в книгата– за опиатите, научните експерименти, генните модификации и всякакви други скандални извращения и перверзии, които „са позволени”. Позволеи са, за да можеш да се приобщиш към „модерния свят” и да си активна част от него, поне докато остарееш – тогава всичко свършва. Ако вместим веригата на опиатите в списъка, твърдението на Уелбек съвсем ще „оправдае” Бегбеде, който все още, въпрки другите си пороци, не е достигнал най-тежкия недъг на един модерен човек – старостта – нелечимата, непреодолима граница на щастието. Всъщност той няма нужда от оправдания, а този текст няма каквито и да било претенции – той просто реши да си поиграе с възможностите на думите. Не думите на Буковски, изричащи мислите на Бодлер, а тези на Фредерик Бегбеде, които миксират обикновеното, логичното, нормално, патетично, ежедневно, зациклящо, тъпо и пробито съществуване, с помощта на хапчета. И тези на Мишел Уелбек, които цèлят право в целта на всеки ред и между всеки два интервала. Мишената отново е съществуването, но алтернативата за справяне с недъзите му на общочовешко равнище е различна. В този текст става дума за заключения, направени във „Възможност за остров” и „Разкази под екстази”, от хора (французи), и за един възможен диалог помежду им. Или за диалог между застаряващ комик – милиардер и все още млад писател, зависим от „хапчето на любовта”. Книгите като цяло нямат много общо, освен темите за секса, безсмислието на някои общоприети факти и това на живота изобщо – този на застаряващите и смъртни човешки същества. Празнотата, която оставят след прочит и множеството въпроси, които пораждат. Основните допирни точки са именно в тези въпроси, както и в отговорите им – или възможните такива.

Екстази за 150 франка дозата – твърде евтино за най-осмислящото битието чувство – или поне най-вдъхновяващото изкуството във всичките му проявления и фази, чувство. „… любовта ни прави слаби и по-слабият от двамата е потискан, измъчван и в крайна сметка убит от другия, който от своя страна потиска, измъчва и убива дори без да изпитва удоволствие, с пълно безразличие; ето какво хората обикновено наричат любов.” – Уелбек. Да, ако се оставим на твърде убедителните и сигурни заключения на Уелбек относно наболелите и затормозяващи енергийните потоци, въпроси, просто така, за да отдъхнем от вечните въпросителни диалози и да се залъжем с възможни отговори – то излиза, че екстазито е един лесен начин за справяне със ситуацията: любов – липса – невъзможност – страдание => заместител на любовта без липси и емоционално страдание. По-ограниченото количество нанесени емоционални вреди са за сметка на мозъчните увреждания, но това, така или иначе, когато настъпи най-непростимият смъртен грях – старостта, няма да е от голямо значение. Има вероятно някаква пропорционалност, между времето, преди да настъпи ТЯ, и времето, за което екстазито ще увреди твърде прогресивно мозъка ни. Необходимо е да се приложи сложна математическа формула с най-малко две неизвестни, която да отнася възрастта на индивида към количеството и честотата на употреба на „любовното хапче”, както и някакви предполагаеми предшестващи мозъчни увреждания, за да се установи предимството на стимуланта MDMA, пред естественото чувство.

Разбира се тук отново се крие капан, който може да бъде описан с един въпрос – Какво ще стане, ако съвпаднат двете „любовни” удоволствия? Бегбеде взема доста голяма преднина, тъй като по неговите, вярвам доста обстойни изчисления, базирани на дълъг научен труд – „Любовта трае три години”, което автоматично подсказва една възможност за измъкване от ситуацият на двойна зависимост. Изчакване да отмине периодът на химическата зависимост към другия, като чувството се притъпява с химическа атака от стимуланта, при нещастна любов. При евентуална споделена – приемът може да започне след максимум 3 години. Трети вариант е измерване на отношението между силата на зависимостите, избор на по-ефективната и щадящата здравето. Ако един здрав организъм се подложи на комбинираната атака на стимулантите – последствията вероятно ще са фатални. И при двете има големи рискове: смърт в следствие на злоупотребата с наркотика, който уврежда мозъка, или самоубийство, поради силното чувство и невъзможността за пълноценното му изживяване. Във всеки случай ще се появи дилема – тя или самоубийството, казва Бегбеде, което е вероятната причина той да предпочете любовта на/чрез цветните таблетки. Интересно е, че тази дилема, извлечена от Бегбеде, се появява и при Уелбек под формата на въпрос – „… аз никога не бях изпитвал такова щастие и се питах как съм живял досега.” Спасение би могло да се търси в удоволствието. Удоволствието при екстазито е гарантирано, възможностите са неограничени, при любовта гаранциите са по-малки, а възможностите са ограничени от настъпването на старостта. Затова единственото решение е ТЯ да се избегне. (В случая местоимението може да се отнесе и към двете!)

„ През първата част от живота си даваме сметка за щастието едва след като го загубим. После настъпва възрастта – втората възраст, – когато в момент на щастието вече знаем, че в края на краищата ще го загубим. След срещата ми с Красавицата разбрах, че съм навлязъл във втората възраст. Осъзнах също така, че още не съм в третата – тази на истинската старост, – когато предчувствието, че ще загубим щастието, не ни позволява дори да го изживеем.”; „С нея изживях мигове на наситено щастие… Когато бях вътре в нея, или малко встрани; когато бях вътре в нея или малко преди, или малко след.”; „Може би някои хора живеят така с години, но аз никога не бях изпитвал такова щастие… Намирах се в рая и не бих възразил да продължа да живея там до края на дните си…” Този цитат ме навежда на наблюдението, че за мъжете, или повечето от тях, думите Щастие/Рай и Вагина са в един синонимен ред. Дали е така? Тогава би следвало, че хомосексуалните мъже не могат никога в живота си да познаят пълното „райско щастие” в земните си тела. Ще оставя тази тема за друг разговор. В случая по-интересното е, че тук се смесват, много хомогенно при това, щастие и удоволствие. За Даниел – застаряващият комик-милиардер – възможността да прави любов с твърде младата си приятелка навсякъде, по всяко време, по всякакъв начин и т.н. – това море от сексуални вариации – е пълното щастие – абсолютното щастие в неговия живот, което го осмисля напълно. Тук Бегбеде би възразил с думите: „Удоволствието си има предимство, за разлика от щастието – то съществува.” – единственото несъгласие по отношение на това твърдение от моя страна, е, че вероятно е направено под въздействието на екстази. И понеже, според единия събеседник в този „разговор”, най-тежкият порок е старостта, може би тъкмо поради нея, Даниел, който вече е твърде опорочен, смесва тези две усещания и изживява удоволстието от секса като щастие – защото е във фазата, когато то би могло да бъде безвъзвратно загубено, при все че има съмнение относто съществуването му изобщо, или пълноценното му изживяване. Единствената възможност при отсъствието или евентуалната загуба на щастие (и тук двамата са на едно мнение)  е смъртта, а не просто нещастието, скръбта или носталгията. „Бог е любов”, казва Учителят Беинса Дуно.  В „Разкази под екстази” бог и любовта са MDMA.

*Следва по-внимателен и аналитичен прочит с възможност за нов диалог, в който все пак се появява опция за прекрачване на невъзможната граница.