Възможност за разговор под екстази

Има ли значение наистина, дали Бегбеде е алкохолик, наркоман, егоцентрик или шизофреник, след като разказите му, писани под въздействието на екстази, успяват да надрусат читателя? Питам се, питаш се, питат се, питаме се, колкото да завържем разговор, а той все по-болезнено страда от липса на отговори. Има само тягостно присъствие на въпросителни – самотни и банални, въпреки фундаменталността на съдържанието преди тях. Блещят се насреща ни, и те така, като нас, вас и тях – питайки се, докато уж нас питат, а ние се опитваме да им отговорим. Вместо това, задаваме въпрос, с усещането за несъществуващ в това време и пространство удачен и задоволитлен отговор. Получава се въпросителен раз-говор, без от-говори. Възможно ли е това? Възможно ли е да има смисъл такъв диалог? И въобще, колко е часът? Май е време за „Първата глътка екстази” – само срещу 150 франка дозата. За по-нискобюджетни читатели с потребност от халюциногени – 6 лв. за 15 дози – „Разкази …” на Фредерик Бегбеде.

„Всички наркотици си имат свое място в литературата: опиумът благодарение на Кокто и Томас де куинси, мескалинът с Анри Мишо и Олдъс Хъксли, хероинът у Бъроуз и Ив Салг, пейотълът с посредничеството на Кастанеда, ЛСД благодарение на Тимъти Лиъри и Том Улф, хашишът навсякъде у Бодлер, кокаинът с Брет Истън Елис и Джей Макенъри, бърбънът в пълните съчинения на Чарлз Буковски. Дошло е време екстазито да влезе в Историята на литературата.” – Канонизирането на MDMA (метафората на живота). Чист methylene dioxin meta amphetamine на атрактивната цена от 6 лв., при 20 лв. за шарена таблетка на черния пазар у нас. Разпределен на петнайсет дози в съвсем различен цвят и амплитуда на опиянението. Задава въпроси. От онези, дето все не си намират отговор и изпълват пространството с препинателните си знаци. Множат се и, колкото повече се множат, толкова повече паразитират.

И все пак, аз попаднах на един задоволителен отговор по зададения в началото въпрос – чиято натрапчива краесловна пунктуация пръскаше по шевовете разтегливата материя на пространството от възможни въпроси, с невъзможни отговори. Не може да се каже, че успокоява, радва или натъжава. Просто е факт, който присъства и облекчава напрежението в пространството. „В модерния свят може да си сексманиак, бисексуален, транссексуален, зоофил, но е забранено да си СТАР.” – респондентът е Мишел Уелбек – циничен и вулгарен, вероятно твърде сексуален и извратен, но пък независим, по отношение на дрогата, с критично отношение към модерния краен либерализъм и с герои хейтъри във висша степен. Списъкът с позволените нестандартни удоволствия на модерния свят се свежда само до такива, които са свързани със секса – въпрос на потребности. Според мен той може спокойно да се продължи с много други вериги, които също присъстват в книгата– за опиатите, научните експерименти, генните модификации и всякакви други скандални извращения и перверзии, които „са позволени”. Позволеи са, за да можеш да се приобщиш към „модерния свят” и да си активна част от него, поне докато остарееш – тогава всичко свършва. Ако вместим веригата на опиатите в списъка, твърдението на Уелбек съвсем ще „оправдае” Бегбеде, който все още, въпрки другите си пороци, не е достигнал най-тежкия недъг на един модерен човек – старостта – нелечимата, непреодолима граница на щастието. Всъщност той няма нужда от оправдания, а този текст няма каквито и да било претенции – той просто реши да си поиграе с възможностите на думите. Не думите на Буковски, изричащи мислите на Бодлер, а тези на Фредерик Бегбеде, които миксират обикновеното, логичното, нормално, патетично, ежедневно, зациклящо, тъпо и пробито съществуване, с помощта на хапчета. И тези на Мишел Уелбек, които цèлят право в целта на всеки ред и между всеки два интервала. Мишената отново е съществуването, но алтернативата за справяне с недъзите му на общочовешко равнище е различна. В този текст става дума за заключения, направени във „Възможност за остров” и „Разкази под екстази”, от хора (французи), и за един възможен диалог помежду им. Или за диалог между застаряващ комик – милиардер и все още млад писател, зависим от „хапчето на любовта”. Книгите като цяло нямат много общо, освен темите за секса, безсмислието на някои общоприети факти и това на живота изобщо – този на застаряващите и смъртни човешки същества. Празнотата, която оставят след прочит и множеството въпроси, които пораждат. Основните допирни точки са именно в тези въпроси, както и в отговорите им – или възможните такива.

Екстази за 150 франка дозата – твърде евтино за най-осмислящото битието чувство – или поне най-вдъхновяващото изкуството във всичките му проявления и фази, чувство. „… любовта ни прави слаби и по-слабият от двамата е потискан, измъчван и в крайна сметка убит от другия, който от своя страна потиска, измъчва и убива дори без да изпитва удоволствие, с пълно безразличие; ето какво хората обикновено наричат любов.” – Уелбек. Да, ако се оставим на твърде убедителните и сигурни заключения на Уелбек относно наболелите и затормозяващи енергийните потоци, въпроси, просто така, за да отдъхнем от вечните въпросителни диалози и да се залъжем с възможни отговори – то излиза, че екстазито е един лесен начин за справяне със ситуацията: любов – липса – невъзможност – страдание => заместител на любовта без липси и емоционално страдание. По-ограниченото количество нанесени емоционални вреди са за сметка на мозъчните увреждания, но това, така или иначе, когато настъпи най-непростимият смъртен грях – старостта, няма да е от голямо значение. Има вероятно някаква пропорционалност, между времето, преди да настъпи ТЯ, и времето, за което екстазито ще увреди твърде прогресивно мозъка ни. Необходимо е да се приложи сложна математическа формула с най-малко две неизвестни, която да отнася възрастта на индивида към количеството и честотата на употреба на „любовното хапче”, както и някакви предполагаеми предшестващи мозъчни увреждания, за да се установи предимството на стимуланта MDMA, пред естественото чувство.

Разбира се тук отново се крие капан, който може да бъде описан с един въпрос – Какво ще стане, ако съвпаднат двете „любовни” удоволствия? Бегбеде взема доста голяма преднина, тъй като по неговите, вярвам доста обстойни изчисления, базирани на дълъг научен труд – „Любовта трае три години”, което автоматично подсказва една възможност за измъкване от ситуацият на двойна зависимост. Изчакване да отмине периодът на химическата зависимост към другия, като чувството се притъпява с химическа атака от стимуланта, при нещастна любов. При евентуална споделена – приемът може да започне след максимум 3 години. Трети вариант е измерване на отношението между силата на зависимостите, избор на по-ефективната и щадящата здравето. Ако един здрав организъм се подложи на комбинираната атака на стимулантите – последствията вероятно ще са фатални. И при двете има големи рискове: смърт в следствие на злоупотребата с наркотика, който уврежда мозъка, или самоубийство, поради силното чувство и невъзможността за пълноценното му изживяване. Във всеки случай ще се появи дилема – тя или самоубийството, казва Бегбеде, което е вероятната причина той да предпочете любовта на/чрез цветните таблетки. Интересно е, че тази дилема, извлечена от Бегбеде, се появява и при Уелбек под формата на въпрос – „… аз никога не бях изпитвал такова щастие и се питах как съм живял досега.” Спасение би могло да се търси в удоволствието. Удоволствието при екстазито е гарантирано, възможностите са неограничени, при любовта гаранциите са по-малки, а възможностите са ограничени от настъпването на старостта. Затова единственото решение е ТЯ да се избегне. (В случая местоимението може да се отнесе и към двете!)

„ През първата част от живота си даваме сметка за щастието едва след като го загубим. После настъпва възрастта – втората възраст, – когато в момент на щастието вече знаем, че в края на краищата ще го загубим. След срещата ми с Красавицата разбрах, че съм навлязъл във втората възраст. Осъзнах също така, че още не съм в третата – тази на истинската старост, – когато предчувствието, че ще загубим щастието, не ни позволява дори да го изживеем.”; „С нея изживях мигове на наситено щастие… Когато бях вътре в нея, или малко встрани; когато бях вътре в нея или малко преди, или малко след.”; „Може би някои хора живеят така с години, но аз никога не бях изпитвал такова щастие… Намирах се в рая и не бих възразил да продължа да живея там до края на дните си…” Този цитат ме навежда на наблюдението, че за мъжете, или повечето от тях, думите Щастие/Рай и Вагина са в един синонимен ред. Дали е така? Тогава би следвало, че хомосексуалните мъже не могат никога в живота си да познаят пълното „райско щастие” в земните си тела. Ще оставя тази тема за друг разговор. В случая по-интересното е, че тук се смесват, много хомогенно при това, щастие и удоволствие. За Даниел – застаряващият комик-милиардер – възможността да прави любов с твърде младата си приятелка навсякъде, по всяко време, по всякакъв начин и т.н. – това море от сексуални вариации – е пълното щастие – абсолютното щастие в неговия живот, което го осмисля напълно. Тук Бегбеде би възразил с думите: „Удоволствието си има предимство, за разлика от щастието – то съществува.” – единственото несъгласие по отношение на това твърдение от моя страна, е, че вероятно е направено под въздействието на екстази. И понеже, според единия събеседник в този „разговор”, най-тежкият порок е старостта, може би тъкмо поради нея, Даниел, който вече е твърде опорочен, смесва тези две усещания и изживява удоволстието от секса като щастие – защото е във фазата, когато то би могло да бъде безвъзвратно загубено, при все че има съмнение относто съществуването му изобщо, или пълноценното му изживяване. Единствената възможност при отсъствието или евентуалната загуба на щастие (и тук двамата са на едно мнение)  е смъртта, а не просто нещастието, скръбта или носталгията. „Бог е любов”, казва Учителят Беинса Дуно.  В „Разкази под екстази” бог и любовта са MDMA.

*Следва по-внимателен и аналитичен прочит с възможност за нов диалог, в който все пак се появява опция за прекрачване на невъзможната граница.

Реклама