На 13 септември Камерна зала на Народен театър „Иван Вазов” посрещна препълнена най-популярния и най-четения израелски автор, Етгар Керет, който представи втория си поред сборник с разкази, преведен на български – „Момичето на хладилника”. За симултанния превод на разговора се погрижи издателят от ИК Жанет 45, Манол Пейков.

За втора поредна година, големият израелски писател Етгар Керет е в България, по покана на ИК Жанет 45 и благодарение на Нева Мичева – негов редактор и водещ поредицата „Кратки разкази завинаги”,  която стартира през 2010 г. с „Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог”(Първият сборник на Е. Керет.). Поводът този път е култовият сборник „Момичето на хладилника”, преведен на повече от 30 езика. Както самият Етгар Керет каза, на повечето от езиците има съвършено различни имена. Оригиналното име на израелския сборник, който излиза на иврит е „Missing Kissinger” – “Липсва ни Кисинджър”. На български заглавието е взето от друг великолепен разказ – „Момичето на хладилника”.

 

Манол Пейков: Поредицата „Кратки разкази завинаги” е една авантюра. В България отдавна не се издават разкази. Разказите, които можем да намерим като цяло са от средата на миналия век, евентуално от края на 19-ти. Съвременни разкази се издават изключително рядко, обикновено по проекти. Смята се, че разкази не се четат и не се купуват. Етгар Керет е най-голямото опровержение на това твърдение. Когато написва първия си сборник разкази в Израел, неговата агентка му казва: Защо разкази, никой не ги купува?! Пиши роман. След като вторият му сборник продава над 60 000 копия в държава с размерите на България и където иврит (езикът, на който пише) говорят само около 4 млн. души (това е един шеметен тираж), той поглежда гордо своята агентка, а тя му казва: Да, но ако беше написал роман, представи си тогава какво щеше да стане.

Съвсем наскоро Етгар отбеляза един друг рекорд. Последната му книга, петият му сборник с разкази – „Suddenly, а knock on the door” („Изведнъж на вратата се почука”), който излезе в средата на миналата година в Израел, успя за петте месеца, през които беше на пазара, да стане бестселър номер едно, не само сред книгите, написани на иврит, но изобщо сред всички художествени книги, издадени в Израел, което е абсолютен прецедент. Никога сборник с разкази не е успявал да стане най-големият бестселър в Израел. Това се случва за първи път.

 

Етгар Керет: Много съм щастлив да бъда тук тази вечер. Мина година от последното ми посещение, но чувството е, сякаш е изминала една седмица. (По-горе Манол отбеляза, че е минала точно една година, тъй като при първото си посещение, Керет е бил в България на същата дата. 13.09) Мисля, че съм голям късметлия да имам такъв чудесен редактор и такъв чудесен издател, и не го казвам само защото те седят от двете ми страни. В процеса на работа с Нева по българския превод, аз успях да видя някои от разказите си в нова светлина и научих за тях нови неща. Този сборник е втората ми книга, както в Израел, така и тук в България. Когато излезе първата ми книга (М.П.: Тогава Етгар е на 19 г.) със заглавие „Тръби” (Българското заглавие е „Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог”.), доста хора я прочетоха, но тя не стана толкова популярна, както втората, която имаше страхотен литературен и търговски успех. Спомням си първия уикенд, след като книгата излезе, аз и моите приятели отидохме по традиция в един клуб в Тел Авив. Имахме си номер – винаги отивахме, нареждахме се на опашка, чакахме дълго време и накрая обикновено се оказваше, че има частно парти. Ние си купувахме по една бира, сядахме отпред на паважа и просто наблюдавахме хората, които влизаха в клуба. Онзи уикенд обаче, когато охранителят, както всеки подобен петък ни каза, че не можем да влезем, защото има частно парти, излезе собственикът на клуба и му каза: Не познаваш ли този човек, той е световноизвестен писател? Пусна ни вътре, сложи ни на бара на първия ред и каза на бармана да ни обслужва абсолютно безплатно. Ние седяхме там и се чувствахме страшно неудобно, защото столовете бяха прекалено меки, а напитките прекалено изтънчени за нашия вкус. Освен това, когато седиш на бара не можеш да виждаш хората толкова добре, колкото отвън, седейки на паважа. Чувствахме се депресирани. След дълго мълчание, единият от приятелите ми каза, че май вече няма да пиша разкази за хора, които седят на паважа пред клуба и наблюдават другите как влизат. Така че ми се струва, че след този сборник, трябваше да започна да пиша за друг тип живот, понеже моят собствен живот се промени. Но, както скоро открих, този живот изобщо не беше по-лесен от предишния ми живот, когато не бях известен писател. И все пак, в този сборник все още може да откриете разкази за хора, на които не им позволяват да влизат в клуба.

 

Лидия Кирилова: Понеже стана въпрос за депресия в един от разказите, които бяха прочетени („Брат ми е в депресия”), има една много тъжна статистика, че в България всеки пети човек страда от депресия, препоръчвате ли разказите си на тези хора?

Е.К.: Една от причините да препоръчвам разказите си на такива хора, е, че когато ги прочетат, ще разберат, че не са сами и по света има много други депресирани хора. Всъщност проблемът не е в депресията, а в чувството да бъдеш жертва на хора и нации, които чувстват себе си като своеобразна жертва, като с това оправдава определени свои действия. Аз съм от такава част на света, където, ако има състезание за това кой е най-голямата жертва, ние ще спечелим със сигурност 1-во и 2-ро място, защото между евреи и палестинци е много трудно да се различи кой е по-големият агнец. Когато човек се чувства жертва, това му дава причина да не поема отговорност за действията си. Затова това чувство много често има дехуманизиращ ефект, отнема човешкия облик на хората.

Историите са много различни, но както казва моята жена, аз мисля, че съм единственият човек, който знае, че в историята става въпрос точно за това. Разказът „Спазми”, който Манол прочете, за човека, който сънува, че е 40 годишна жена, го написах по време на първата война в Персийския залив през 91-ва година, когато Ирак бомбардираше с ракети моя собствен град Израел. Аз гледах хората около мен, колко са беззащитни, как не могат да отвърнат по никакъв начин и виждах в очите им как искат да си го върнат на някого, да бомбардират някого. Когато чета този разказ, или слушам някой да го чете, винаги се сещам за войната в залива, но съм сигурен, че на никого от вас не му хрумва подобна асоциация.

Георги Господинов: С Етгар миналата година имахме много щастливи четения в Истанбул и Загреб и мога да свидетелствам, че той е толкова обичан и в чужбина, колкото и тук. Въпросът ми е свързан с нещо, което ми се струва много важно в разказите му, което остава зад абсурда, хумора, иронията и това е поетичният пласт. Да ни кажеш нещо повече около това. Етгар, писал ли си поезия някога, тайно или явно? И как иронията и лиризмът се свързват, за мен това е нещо много хубаво.

Е.К.: Радвам се да се видим за първи път и тук, в България. Липсва ми това, че не четеш, както при предишните ни две срещи.

Когато пиша история, аз никога не знам какво ще се случи и онова, което дава смисъл на историите и което ги създава, е техният вътрешен ритъм, вътрешният глас на разказвача. И по тази причина, този лиризъм е важен за мене, защото точно това е нещото, което вдъхва живот на самата история. Относно поезията, обожавам я, но аз не пиша поезия, защото съм толкова асоциативен и неясен, че ако нямам сюжетна линия, напълно се изгубвам и започвам да звуча тотално и абсолютно неясно. Затова са ми необходими разказите, за да имат те сюжет и за да мога да се изказвам по някакъв разбираем начин.

Публиката: Защо си позволявате да се занимавате с това свещено табу „евреите като жертва”?

Е.К.: Не мисля, че това е табу, а добре известен факт. И двамата ми родители са оцелели от Холокоста. Евреите са били преследвани и избивани, не само по време на Втората световна война, а и в много общества преди и след това. Това е широко известен факт. Не е някакво табу или някаква изненада. Всъщност аз говоря за заплахата, която идва от това усещане, да бъдеш непрекъснато преследван и жертва. И как човек, поради тази история, която му тежи, не може да изпита реалността в нейната пълнота и много често си позволява да се откаже от някои лични отговорности, поради причината, че по някакъв начин е реабилитиран от собствената си история. Това е, което ме занимава.

Когато говоря за това, не засягам единствено еврейски проблем. По същия начин палестинците са обрисувани от абсолютно същата проблематика и страдат по идентичен с евреите начин. Бил съм свидетел на стотици дебати между израелци и палестинци, които се превръщат в надпревара по страдание. Всеки си показва собствените белези и прави всичко възможно, за да игнорира и омаловажи максимално страданието на другата страна. Моето лично мнение е, че ако човек възприеме собствената си отговорност за болките, които нанася на другите и демонстрира само собствените си страдания, това не би могло да доведе до никакъв прогрес във взаимоотношенията на двете враждуващи страни.

Публиката: Как избирате заглавията на книгите си?

Е.К.: Конкретно в България, Манол е отговорен за заглавията и на двата ми сборника, защото те са различни от оригиналните, излезли на иврит. Сборниците винаги носят заглавие на разказ, който по някакъв начин отразява общия им дух. И според мен важното е заглавието да звучи по определен начин преди да прочетеш сборника, за да знаеш как да го възприемаш, и по друг, след като си го прочел. Това са два много важни коректива при избора на заглавие. И, честно казано, изборът на заглавия на Манол, отговаря на тези две условия. Аз харесвам българските заглавия на сборниците си.

Публиката: По какъв начин пишете? Какви са техниките ви на писане и как търсите, и чувате онези гласове, които намирате във вашата проза?

Е.К.: Историите ми винаги започват с някакъв казус. С проблем, който не мога да преодолея и с невъзможността да обясня някакво явление, така че създаването на всеки един разказ абсолютно винаги е свързано с тази преграда в комуникацията, с нещо, което се опитвам да си обясня сам на себе си. Когато написах разказа „Спазми”, всъщност бях изпратен от един вестник да интервюирам хората относно войната в залива и трябваше да напиша много конкретен и ясен журналистически материал, обаче се улових, че им задавам въпроси от рода какво сънуват, как войната е променила отношението към техните половинки… И всъщност, истината е, че аз самият не можех да си обясня защо им задавам такива въпроси. Когато изпратих всички тези асоциативни писания и истории на вестника, които бях събрал и написал, те ме уволниха. Тогава седнах да пиша този разказ и се запитах какво всъщност съм искал да постигна, интервюирайки тези хора. Опитвах се да обясня непреодолимото чувство за противност, което ги беше обхванало. Една абсолютна неспособност да контролират собствената си съдба. Чувството на объркване и несигурност в такива моменти на писане е много голямо. От друга страна, усещането е, че ако се държиш за линията, която си подхванал и пишеш дума след дума на празния лист, рано или късно ще стигнеш до онова място, към което си се запътил и което не познаваш и не можеш да назовеш по име.

Публиката: Кога разбирате, че сте стигнали именно до онова място? Как разбирате, че историята е приключила?

Е.К.: Когато свърша първата си чернова, почти винаги променям началото, след това абзац по абзац търпят промени, но никога не променям края. Винаги съм абсолютно уверен в завършеците на разказите си и уподобявам това чувството, когато буташ кола. В началото трябва да упражниш натиск, за да тръгне, но в крайна сметка тя стига до там, докъдето трябва да стигне. Такова е усещането ми, когато пиша. Усещам, че съм стигнал на правилното място. Началата често се сменят, но краят – никога.

Публиката: В трите разказа, които чух и в тези, които съм чел от миналата година има тайно или явно чувство за хумор. Според мен животът на литературата е невъзможен без чувство за хумор. Целенасочено ли е това в разказите ви, въпреки сериозността им?

Е.К.: Хуморът е оръжието на слабите. Цял живот се майтапим с неща, които не можем да променим. Има много шеги за смъртта. Шегуваме се с нашите шефове, с комунизма и т. н. Чрез хумора ние се освобождаваме от болката и въпреки нея успяваме да запазим собственото си достойнство. В битката на живота, която така или иначе всички ще изгубим, трябва да запазим собственото си достойнство.

Дешифрама: LetterophaGy