Винаги съм смятала, че за да пишеш за една книга, освен да си я прочел, да си регистрирал интересни словосъчетания, моменти, подходи на автора и т. н., трябва и да си я приел някъде в себе си, дотолкова, че да остане там, за да може да комуникира с другите прочетени книги в главата ти, да проведе някакъв продуктивен диалог, да продължи да съществува там, след като е преминала през теб. Обичам книгите да остават в съзнанието ми и да отделям специално място за тях там. Накрая, след като захлупиш задната корица върху страниците, да погледнеш белия лист със закана и да отделиш ценни минути за смислено начало… за думи, които да извират искрено.
Аз лично си имам специален регистър за думите на Александър Секулов. За чистите му и изящни словосъчетания. Тефтер с кремаво-бежови листа, тъмносини кожени корици и наситеножълта сатенена лента за отбелязване на страницата, която винаги чака да бъде преместена напред. Изписан е със стар автоматичен молив, наследен от един прословут адвокат – регистър за ценители. Обичам да го препрочитам, защото ми доставя приятното усещане, че думите и нещата могат да бъдат проектирани съвършено в иначе несъвършения свят, изпълнен с много недотам съвършени такива. Съвършени е думата, която най-точно приляга на книгите, като текстове и като тела – художествени предмети, на Александър Секулов. Те оставят полъх след себе си, чувството, че си посетил красива страна, както и неповторима наслада от прочетеното.
След последния му роман „Господ слиза в Атина” сатенената лента не помръдна, а аз все пак пиша за тази книга. Може би, защото не очаквах да е толкова делничен, или защото имам някакви особени предразсъдъци към стила на харесваните от мен автори. Съвсем нормално е той да се променя в процеса им на творчество, което разбира се да обнови регистрите. Това е роман-хроника. На важни събития, които в днешния контекст са твърде актуални. Събития, за които трябва да се пише, и които трябва да се коментират, но някак тук са нахвърляни набързо и примесени с типични наративни техники, което ги прави така да се каже… метафоризирани. Историята и местата със сигурност са достоверни. Протестите в Атина са усетени пълнокръвно и представени през личното наблюдение и погледа на човек, който обича Гърция и е дълбоко свързан с люлката на европейската и световна цивилизация. Отпечатани са в романа като лапа на пробягало през току-що налят бетон куче, което не е трябвало да минава по този път в този момент. Това е, което ме озадачава. Да, реални събития, предтставени достоверно, но преплетени с личните съдби на герои, които седят някак хем в центъра им, хем съвсем встрани от тях, защото са чисто литературни. Възможно е да имат реални прототипи, да, възможно е, но въпреки това, тази възможност не ги въплъщава категорично в актуалните случвания в романа, както и в основната ситуация в него, засягаща гръцката общественост. Няма кохерентност на събитията и личните съдби на героите, което не е задължително, но те някак са изкуствено отделени на страниците на романа, като залепналите случайно „житейски възгледи на котарака Мур” върху  „фрагментарната биография на капелмайстора Йоханес Крайслер”, макар и не върху „случайни макулатурни листа”.
Главните герои, паралелно с главните събития, са интересни. Двама застаряващи мъже с твърде разнолик стил и начин на живот, една жена и Господ. Алескандър Веренски – бивш банкер, елегантен и загрижен за здравословното си състояние, паралелно с което полага грижи и за външния си вид, и Фред Цимерман – кореспондент на световна агенция, не толкова загрижен, но безнадеждно влюбен. По стечение на разни обстоятелства по времето на юнските събития от 2011 г., които единият отчита като репортер, а другият – изживява като пряк участник, попадат заедно в Гърция. Това, което ги свързва е дълбоко (в началото, към средата се разколебава, а в края почти умира) приятелство, базирано на любов към една и съща жена. Двамата имат интересни словесни взаимоотношения, диалозите им са типични за каламбурния гений на автора. Свързва ги и общата им страст към достъпните платени сексуални удоволствия и среднощните изживявания, както и споделеянето на жени, на житейски терзания и пътувания към общи дестинации.
И къде всъщност е връзката? (Защо трябва да има и очаквам да има такава? – питам неохотно бялото пространство на пред себе си, питам себе си.)
На мен лично връзката ми се губи някъде между протестиращите тълпи и фитнес-навиците на Веренски, но загубата й в моите възприятия е реципрочна на загубата на положителния отговор за наличието й. Двете сюжетни линии могат да вървят паралелно (имаме архетипен романов модел във „Война и мир”), но в „Господ слиза в атина” някак са отделени една от друга, както две отделни по плътност маси, които не могат да се хомогенизират, което се очаква от тях. Едната линия върви незасегната от другата, като олио и вода. Другата присъства пасивно, като фон, на който се осъществява един истински сблъсък и катаклизъм – частици, които се отблъскват взаимно, полюсно отдалечени същности и присъствия. Пресичат се някъде, на конкретни места в Атина, по страниците, но бегло и с разминаване. Те са части от различен наратив и в същото време, думи от различен дискурс, нечий друг, но не и Александър-Секуловият. Присъстват обаче между една и съща предна и задна корица, съвместно съжителстват, битуват и умират. Умира бунтът, умира поривът на любовта и желанието. Но Фред не умира – с извинение към непрочелите все още романа.
Героите са интересни сами по себе си, един спрямо друг стават малко по-интересни. Героинята, с главна буква дори в средата на изречението, е надарена със сексапила на нетипичната визия и интелект. Клер е прекрасна и ненаситна, необозрима в същността си. Така описани, тримата според някои рецензенти на романа, образуват т. нар. любовен триъгълник, който всъщност съвсем не присъства в него. Двамата герои споделят доста неща в живота си, но не и тази жена, поне не по един и същи начин. Единият прави много секс с нея, навсякъде из атинските улици, ъгли, локали, докато общуването им с другия е изцяло на вербална основа, без намесата на „материалната долница”. Разбира се, четвъртият герой е Господ, който просто скита, пие и пуши (Какво друго да прави в Атина?).
Преходът между отделните части/абзаци в романа липсва. Докато четох, имах усещането, че е писан на коляно напът от Солун към Атина – нахвърляни бележки, с намерение да бъдат разгърнати, когато авторът им пристигне в хотела, но сякаш по пътя е решил да опровергае присъствието си в литературния контекст на създател на изящно слово, защото не се връзва на актуалните за сезона жаргонизми и просташки диалози в прозата. Визията на книгите също допринася за цялостното им абсорбиране, а тези на Александър Секулов досега бяха твърде добре сложени материално. Оформлението на книгите му винаги е било привличащо погледа, задоволяващо сетивата. Този роман е с една типична визия, колкото и нетипичен да е всъщност.
Всеки автор все пак има и друга страна на перото си и аз лично не критикувам тази другостранност на перото на Алексндър Секулов. За мен по-скоро е неочаквана появата на този роман, представен по такъв начин. Нещо сякаш е премахнато и изгубено по пътя, сякаш е премълчано и недовършено. Все пак в днешната постпост-ситуация всичко е възможно, както и рецензия като настоящата. Показване на друга страна от същността на един дискурс и друга негова реализация – това е според мен романът „Господ слиза в Атина” на Александър Секулов. В случая с по-вулгарна, всекидневна и нетипична визия, респективно същност. Обстоятелства, които няма да неутрализират очакването за преместване на лентата в регистъра ми напред.

Реклама