Додето всички тук се стремят към някаква, дори и мнима цялостност, поетът пребивава сред откъслечното – той просто не може иначе. Неговата цялостност е дотолкова отвъд представимото, че и сам не може да я осъзне и  изрази.

Едвин Сугарев

Поезия, проза или драматургия? Когато става въпрос за писането на Иван Димитров, този въпрос виси във въздуха, особено в актуалното време на пропускливост на жанровете и взаимното им преминаване едни през други. Поет на портрет е поетичен допинг. Доста любопитно е каква критика щеше да си отнесе от Серафим Северняк, ако беше излязла през 40-те години на миналия век, например, но за радост излиза сега, през 2012 г., когато е вероятно да си отнесе няколко дълбокомислени рецензии, констатиращи закупуването на книгата, това, че авторът й се подвизава в столичния Арт-хостел, размятайки растите си зад бара и, че е готин или най-малкото забелязващ се. Заслужава да си отнесе и доста прочити, защото е интересна и провокира размисли. Поезията е хлъзгав терен за осмисляне и анализ. Днешната, която е асоциативна и подвижна, понякога с бледи и едва доловими внушения и препратки, друг път с ясни и категорични, точни попадения, е един съвсем адекватен портрет на отношението ни към нещата, на положението ни тук и сега. На автора, на блогъра, на пишещия, четящия, мислещия в света днес, в ситуацията на… ето тук може да се помести един дълъг списък с неща – ситуационни примери. От какво се оплакват авторите днес? Оплакват ли се изобщо, или издават малотиражни и малоформатни книги без оплакване, защото държавата ни иска да има култура, а на тях им се пише? Важно е, че се издават, а книжките с поезия, колкото и дълго да се подвизават по рафтовете вкъщи, винаги могат да бъдат прелистени с нов поглед. Това им е хубавото – дългосрочна инвестиция са. Прозата все пак може да се разкаже и преразкаже. Това не е основателна причина да се ползват книги с поезия. Консумирането на такива облагородява, задоволява сетивата и храни поетите – буквално, после те, вече сити, напълнили стомасите си със стихове, я преработват и изливат нова, като recycling system. Засищането с поезия е здравословно.

Поезията на Иван не е вчерашна. Тя върти бясно педалите на колелото по пешеходната алея. Без каска и челник, но с отличителни знаци, типични за самата нея, макар и повлияна донякъде, според други автори доста, от Георги Господинов (Всъщност кой от младите автори днес не е повлиян от господин Господинов?) и Елин Рахнев. Поезия, която, ако реши си опъва палатката в градската градина или се мята на стоп, ей така, накъдето. Преминава бързо или бавно на червено през сезоните и отчита винаги света наоколо, краде усещания, оставя ги да преминат през нея, да оставят следа, после ги пуска пак да тръгнат нанякъде – безпризорни, според волята си. В нея – дълбоко и на повърхността – има цъфнали вишни, но има и поет социален ангажимент, а не само любов и голи форми, въпреки че любовта присъства и се чете на всеки втори ред. Обясненията в привързаност обикновено са дигитализирани, а смъртта е равна на късо съединение или липса на виртуално пространство – Без тебе интернетът ми е мъртъв. На моменти се усеща някакъв краен работохолизъм, който довежда до опашката в бюрото по труда – cv. Остатъчните усещания спрямо бившите, очакването с жив интерес и любопитство на бъдещите и постоянното присъствие на настоящите: жени, приятелки, църкви, пейки, залези, дървета, израелски, вишневи момичета, които винаги са толкова красиви, уплътняват книжното тяло, стигайки до заключението, че любовта е куче. Стихосбирката е лична, но не прекалено, и не по-малко социална. Субективна, без да стига до интровертност, и ненатрапчиво обективна в същото време. Цялостна, индивидуална, четивна и лека. Има непорочни метафори, които радват сетивата и посяват размисли за езика, който тук не е загубил силата и смисъла си. Не са просто изтървани и изплюти, като костилка на плод, а са някак предъвкани и осмислени, и смислени. Хубаво нещо са метафорите, особено когато звучат през мегафон, както неведнъж се е канил въпросният автор да чете поезията си. Такова е естественото им звучене, което, ако преминат през материалното тяло на такъв, ще се засили на втора степен. Това е поезия не само за четене в самота. Тя твърде добре звучи в градинките и на литературните четения и пърформанси – гъвкава и артистична е и може да играе много роли, като автора си. Поет – играещ като истински актьор, прозаик, който може да бъде хероинов наркоман, без да е употребявал твърди наркотици, драматург, който умее да гледа през Очите на другите, отчитайки гледни точки и перспективи, барман, който свири на дидж, тарамбука и китара. Гласът в книгата е на един безкабелен, уайърлес поет, с отрязан кабел и мъртъв нет, беден, без стотинки, старче без зъби, нафталинен господин ще бъде някой ден, за някои жени дори – никой, но в парка, докато разхожда само книгите си е Иван Димитров. Готов да нанесе непощадим damage на всички мъже заради нея, защото винаги е тя. Разхожда я из стиховете си. И винаги е толкова красива, докато до нея той е винаги настръхнал, сред трусове от седем по рихтер любов. Преди да я срещне върти опашка, а след това вие влюбено.

На тази книга дори не й е необходимо съдържание. Надявам се, че в следващите издания грешката няма да бъде поправена. Ако ви се чете нещо по-дълго, просто отваряте точно по средата и се насочвате по посока на задната корица, където се подвизават поемите, малко тежки на моменти, защото аз лично съм свикнала на по-кратките неща на Иван и обичам да ги поглъщам на дози. Не се улавя съвсем целостта им, което не е задължително условие – колкото и да са дълги, да бъдат цялостни. Фрагментарни са за поеми, но не се зацикля, докато се четат. Късите форми (от средата –> напред) са много чувствителни, плодови и закратко семейни, което успява да развали вкуса на любовта и плодовете, дори на меда.

Какъвто и който и да е, авторът присъства осезаемо в поезията си, населява портрета си по дориангрейски – и млад, и стар. Крачи нервно с ръце в джобовете, докато потропва с пръсти по бедрата си (имитирайки писане по клавиатурата или свирене на тарамбука или китара) винаги в ритъм – музикално-поетичен. Рахожда се от първата до последната корица – чертаейки портрети, без да стига до съдържанието – така присъщо на книгите. Отсъствието му е формално, защото съдържание има и то е на всяка страница, ред, дума.

Единственото, което иска да прави, споделя поетът във втората част на книгата, и, което, за радост на четящите днес, прави, е да пише – в България – държава, която не иска да има култура. Резултатът е един пълнокръвен портрет на поет. Стихосбирка без съдържание, с твърде лична поезия със социална ангажираност, крещяща без помощта на мегафон.

Стихосбирката на Иван Димитров „поет на портрет” е част от платформата за съвременно изкуство София: Поетики, чиито основен партньор е Фондация Америка за България.