Това е поредният път, в който негласно си казвам, че трябва да променя нещо в живота си, в начина си на пребиваване в света, преминаване през състоянията, дните, ситуациите. Винаги се опитвам да отчитам знаците, които ми казват ти имаш смисъл или просто бъди по-добра, пази съзнанието си чисто, прави неща и за другите… Отчитам и подминавам. Кога най-сетне ще ги регистрирам и спазя тия знаци? И какво да променя? От къде да започна?

Това написах непосредствено преди да отворя книгата на Тошка Иванова. Седях на пейка в Докторската, чаках да започне най-дългата лекция на света и си пийвах капучино с мента (ама от онази – истинската), защото преди тази лекция си трябва зареждане. Не знаех какво ме чака на страниците, имах само бегли предположения. Знаех в общи линии историята й, бях се засекла с авторката преди няколко дни в Южния парк. Вместо изненада, някак естествено се получи едно своеобразно продължение на набързо нахвърляните от мен думи върху гърба на лист с упражнения по БЕ за 5-ти клас. И въпросите ми бяха зададени отново на десета страница от книгата: Какво би направил, ако знаеш, че ти остават още десет години живот? Или пет? Какво би променил? Би ли променил нещо въобще? За какво би съжалявал? На кого ще се обадиш, ако днес е последният ден от живота ти? Какво би му казал? / Сигурна съм, че си си задавал подобни въпроси в някой момент от живота си. И че имаш своите отговори и теории.

От къде пък е толкова сигурна? Може би тъкмо щях да избистря някакви теории и да се опитам да търся отговори, да почовъркам в главата си, в душата, сърцето, черния дроб, в търсене на отговори. Но все пак реших първо да прочета цялата книга.

Първо впечатление – тя е толкова позитивна и лъчезарна, че не ти остава друго, освен да се ухилиш до уши. Наистина е така. Достатъчно е някак. Да видиш човек, който да те зареди с енергия само като се запознаете. Второ – същото на 10-та степен с добавка от още няколко още по-положителни неща. Силна, смела, търпелива, решителна, срещата с книгата го потвърждава. Докато я четох ми се случи да се усмихвам несъзнателно, да се разрева истерично, да се смея, да си казвам нееднократно била съм там, и на мен ми се е случвало, и аз съм се питала… Толкова е истинска. Не само защото е автобиографична, в нея циркулира живот, който е бил подложен на риск, бил е оцапан от калната българска реалност и бюрокрация, докато човекът, написал книгата знае как да си го живее пълноценно и успява да си извоюва това право. Инстинктът за самосъхранение работи на пълни обороти в рискови ситуации, но някак красиво и пълнокръвно е проработил при нея, просто беснее на всяка страница от книгата – чаровно и естествено.

Животът – заболяване, което се предава по полов път и винаги завършва със смърт. – Това било старо клише, което разбрах когато прочетох Позитивно, но няма никакво значение всъщност колко е старо. Смъртта съществува, без значение дали я приемаме съзнателно или чисто хипотетично. Хиляди неща ни убягват, някои са значителни, други не чак толкова. Докато четеш си даваш сметка за адски много от тях и само едно ти се иска – да не си останат само там, между кориците и в процеса на четене. Да запомниш, без да ти се налага да преживееш всичко това, че е готино да си здрав, да разчиташ на собствените си крака, ръце, очи, глава. Да правиш всичко, което искаш по всяко време, а не само в ситуации, когато не си 100 % сигурен, дали ще има утре или до година. Да не ти се налага да осъзнаваш, че искаш да ти предстоят неща, а да живееш с тази нагласа. Защото наистина си заслужава да бъдеш последният човек на земята на забравен от Бога плаж в Гърция. Да седиш край огъня под звуците на тарамбуки и китари. Да се шляеш в парка, да пиеш бири на пейка с готини хора и хиляди, хиляди други неща, за които най-важното условие е да си жив, респективно здрав.

Езикът на Позитивно е съвсем лек и непринуден, сякаш просто си върви по алея в Борисовата. Блогърски, защото книгата е преработен, подреден хронологично и допълнен вариант на блога на altair Разни мисли на един заразен човек, който авторката води анонимно по време на лечението си. Въпреки че знаех, че вече е добре и е излекувана, на страницата, в която разказва за последните резултати и изследвания, усетих, че задържам дъха си, докато не прочетох, че Вирусът вече не се открива. Написана е с много чувство за хумор и доза ирония. С умерено количество яд и ярост, там където повечето от нас биха изредили куп псувни. Леки шамари, където трябват крушета и стискане на зъби и юмруци в моментите, когато ти се иска да си удряш главата в стената. Въпреки това смекчаване, е съвсем красноречива и конкретна.

Провокира замисляне за нещата в собствения ти живот. Онези, дето куцат, развинтени от години болтчета, които си стоят така, понеже не ти се слиза до мазето за отвертка. Някой кариес, паднала пломба. След това се сещаш, че имаш (ако е така) някой друг пиърсинг или си се татуирал, че са ти правили опрерация, и че, въпреки наличните кариеси, ти се е случвало да посещаваш зъболекар. После започваш да се чудиш дали да не си пуснеш едни изследвания, за всеки случай. Ако стане нещо, поне ще имаш под ръка наръчник за по-леко справяне със ситуацията, въпреки че всичко е крайно индивидуално. Книгата не е само това. Не е просто страници, запълнени с булети за последователни действия при наличието на це в организма, а е много повече. Написана леко, докато се усеща всъщност оловната тежест във вътрешния джоб на сакото вляво, или някъде при слънчевия сплит. И адски откоровено. Не може да  те накара да промениш коренно нещата, но с една лека перформативност просто те подтиква да преосмислиш вчера, да подходиш по различен начин днес и да случиш утре. Да преосмислиш по някакъв начин определението качество по отношение на живота си.

Даването на сметка за неща в такива ситуации като на Тошка Иванова – преболедувала хепатит C, е вероятно по-пълноценно. Книгата, освен споделяне, размисъл и който каквото намери в нея, оставяйки я да премине през него, е и почукване по затворени прозорци в съзнанието. Повод си припомним, че има доста важни неща, които омаловажаваме. Хора, събития, ситуации. Музика, усещания. Контрол върху собствения живот и начин на живот. Това не е книга по приложна психология. Не е за самоанализ, самоосъвършенстване и личностно израстване. Не е указание за употреба на хепатит це. Тя споделя пътя с всичките дупки, за които всички знаем, по улиците и клиничните пътеки. Дупки, които заобикаляме, долколкото можем успешно да маневрираме, които ни почупват автомобилите, ако не сме достатъчно добри шофьори. За дупките в системата, в здравната каса, в собствения ни свят. Споделя, за да се преичсти, да се отърси и да накара червеното човече (без шапка) на светофара да се ухили и да позеленее. Защото се оказва, че поради някаква сила, винаги има начин за справяне със ситуации, особено, ако потърсиш генератора в себе си, потенциалът, който има всеки индивид, а само от него зависи дали ще го впрегне и пусне да оре нивата си, или ще го върже в задния двор.

Резултатът от тригодишното лечение от хепатит це на Тошка Иванова е мощна доза Позитивно.