„Поезията има корени и тайни сокове я хранят”

Добила съм нагласа и потребност да търся поезията отвъд римите. За мене, като читател и поет-аматьор, писането на поезия в свободен стих е някак по-естествено и по-концентрирано, по-… съвременно. Сетивата ми са се напоили с лирически фигури и стъпки през годините в училище и университета и вече, сякаш умишлено, отказват да ги търсят и да общуват с тях. Имам бегли подозрения, че за много от съвременните по-читатели на поезия, нещата стоят по подобен начин, докато римите остават някъде в миналото – близко и далечно, докато римите звучат някак архаично и, да, не съвсем актуално, не съвсем потопени във времето и съвремието, не толкова близко до нас. Така ли е наистина? Това ли се случи с ритмиката и толкова лесно ли успяхме ние – съвременните читатели и пишещи поезия, да я захвърлим в кофите за разделно събиране на поетика? Мога да изброя десетки имена на автори, които докосват, трогват и случват неща с думи отвъд римите, и, които в същото време са актуални и се четат (доколкото се чете поезия днес). Рядко се случва да успея да насоча пръст към поет, който използва римите „съвсем по предназначение“, докато създава истинска, красива, смислена и достатъчно актуална поезия. Четивна, подлежаща на четене, провокираща към такова… Такава е поезията на Мария Донева, въпреки или именно поради присъствието/наличието на римите.

След като през 95-та година авторката на „Очи за красота” (1989) казва „Сбогом на чиаттеля” с втората си книга, през изминалата – 2012-та, му поднася стихосбирката „Перце от дим”като едно ковчеже със скъпоценности, „не книжка, а гъмжилище”, което радва, утешава, обнадеждава и усмихва. Поемайки по пътя под ръка с поезията преди четвърт столетие, Мария Донева преминава от нежното съзерцание и търсене на красивото, навсякъде, с непоправим младежки оптимизъм и убеденост в това, че: „земята я има, защото съм жива”, „небето синее, защото го виждам”, а съвършенството е налично в един не съвсем съвършен свят, към вярата, че стига да има любов и цветя, очите могат да открият красотата, сякаш са създадени само заради нея. Дори дъждовете й тука са весели, а по улеите, докато валят, се оттичат стихове. Заявява с първата си стихосбирка своя любим сезон – лятото, за да го направи най-сигурният подпис за идентификация с творбите си. Няколко години по-късно, може би за да преосмисли или преоткрие света, Мария Донева прави поетичен пирует и насочва думите си навътре-навътре в себе си, сбогувайки се с читателя. Авторефлексията във втората й стихосбирка довежда до един споделен чрез книжното тяло монолог, изговорен с по-зрял език, за да стигне след още едно десетилетие до заключението, че страшно има („Има страшно” – 2005) и тревожно да „изпъди” римите от страниците на третата си стихосбирка. А те самите сякаш и нямат желание да я навестят, защото чувствата са по-объркани, сълзите са сподавени, а думите и мислите, по-разхвърляни. Дъждовете – по-тъжни. Там плават „корабите на възможната любов”, но някак няма индикация за случването й, защото накрая остава „само едно гробище” за нея, „в което не се намира покой”. Там „Лъжите се просмукват в гардеробите и праговете.”, за да доведат до „Раздяла”. В „Има страшно” започва „великото преселение на илюзиите”, за да продължи по пътя към „Прикоткване на смисъла” (2009) и да намери утеха в „Мекото слънце” (2010) и „Магазин за обли камъчета” (2011) и така, методично и последователно, да стигне до, обобщаващата донякъде предишните стихосбирки, „Перце от дим” (2012) и да догони като Алиса „Заекът и неговата мечта” (2013). Път на преобразяване, капитулиране, преодоляване, ставане… катарзис.

Определението, което дава Мария Донева за спътницата, с която си е избрала да върви толкова години, е: „Поезията е стар домашен метод за консервиране на образи, чувства, мисли и сладък звук, стихотворението е бурканче от думи с капачка от думи. Всеки път, когато открехнеш капачката, откриваш вътре едно съхранено настроение.” Сякаш, за да подплати с аргументи своята дефиниция, авторката на „Перце от дим”– предпоследната й и осма поред книга, умело консервира чувства, спомени, моменти и усещания. Успява да сътвори зимнина от слънцето и да съхрани част от любимия си сезон – лятото, за да може по-приятно да дочака пролетта. Дори „когато лятото изглежда вечно”, тя не забравя да запази от вълшебството му, до момента, в който „снегът от някой покрив ще се срути…”, докато юли още спи на пейка в парка. Лятото в „Перце от дим” има и кусури! Комарите например, които забравя да наглежда и „които вършат безобразия”, както и готовността му да отпътува. Тогава на помощ му се притичва есента, „багажа му ще стегне”, за да емигрира на юг, а през това време, Мария Донева ще се опитва да укротява думите с чаша чай от мента, да ги приласкае в уюта на поезията си и да ги накара да дадат обет за обич и разбирателство помежду си. После, прецизно приготвени, да ги поднесе на читателя в сребърен поднос, вече леко отлежали, натежали, улегнали, по-мъдри и дори пораснали. Понякога консервите са млади баби-бебета („тъжно бебе на годинки сто”; „старица като бебе”). Тогава се появява лека тревожност, породена от прииждането на старостта, на тлеенето, предизвикани от безпощадността на времето. Тя бързо бива потушена от копнежа за обич, от „нещо акварелно”, „от нещо с минзухари”. Най-вече от спомена за баба, за татко. От мисълта за остарелите хора, които още пазят огънчето на живота: „бабичка-огън със нейни си навици”, която на внуците „Вечер във скайпа им праща наздравици.”.

Мисля си, че всеки автор, отдаден на стиха има вземане-даване с някой сезон. Поезията на Мария Донева дори търгува с тях. Сърди се на януари, че „изхвърли елхата” и изявява желание да замени десет зими за един месец лято. Ще й се да премине по-бързо през сезона на снежинките и настинките и да бъде погалена ласкаво от лъчите на „мекото слънце”, и да се наслаждава отново на пеперудите, които трябва да са ярки, а не с избледнели шарки, за да полетят към читателя, да поемат пътя си към дома му. В „Перце от дим” носталгията и тъгата са налични, но някак уталожени, като утайка в чаша, за разлика от осезаемата тъга, която лъха от „Има страшно”, непоправимият оптимизъм от по-ранните книги и приятният послевкус на един свят: „ягодовосладък, ментов… пъстър и дъхав. „Приласкаващ“ (по думите на Валентин Дишев за „Меко слънце”). В предпоследната си книга, Мария Донева събира букет от усещания, нюанси, звуци и настроения – пъстър и многолик. По-голямата част от стиховете не са „натоварени” със заглавия. Нееднократно в книгата се прокрадва идеята за тежестта на имената изобщо. („Любов е тежко и голямо име”; „Дори и името им ще е тежко.” (Мракът)). И, някак парадоксално, обикновено стиховете й са „озаглавени” със звездички (***), наподобяващи толкова много снежинките, за които твърди, че също тежат, ако падат върху стари кости. Почти в цялата поетиката на Мария Донева се усеща „липсата” на имената, но не като отсъствие, а по-скоро като притежание. Номинативността е нещо налично, но не с претенция да се споменава и обговаря, да се натрапва в кипежа от думи, „които спешно търсят мисъл”, а по-скоро тихо да премине като фон на споделена усмивка, чувство, красноречива и сполучлива рима. Като метафора на наличното, но с понятие за смисъла, а не за формата му. „Перце от дим” е книга в среден род, но не просто за „то” – неопределено и неясно мъгливо в очертанията си – куче, коте, облаче, птиче, дете или перце, а за онова – невинно-то, което е все още между той и тя поотделно. Което не е оцапано с кал от тревоги и плакне очичките си в локвите, а те „са плитки чашки, в които гълъбите мият човки и опашки.” „То” е наивно желание, жилище на бръмбари, поетичен малък приют за животни, насекоми, спомени и аромати. Един миг, който отлита, но оставя следата си. „То” понякога е уморено и тъжно, но е твое и ще те намери. (***Твоето нещо ще те намери.) Понякога от стиховете в „Перце от дим” лъха някаква носталгия в аванс, породена от прииждането на неизбежното случване. Дъждът тук удря рамо на това усещане с натрапените му асоциации за сълзи, тъга и самотност, а той всъщност е един палав „чаровник”. Често се усеща и страх. В „Има страшно” (2005) е най-осезаем и натрапчив и е изразен дори през липсата на рими. Но тук, отвъд този страх, мисълта отново успява да събере „най-шарените ароматни думи”, да поспре и да съхрани чувство, да вкуси сладкото от спомени, сварено от баба. А баба отново е необикновена, но пък вече я няма, оставила е само ухание. Страхът е породен от мъглата и вятъра, от болката и тъгата, но винаги, винаги се усеща концентрацията на надеждата, че той „ ще спре и ще се кротне”, че болката ще мине, че мъглата ще бъде прободена от слънчева игла, а хладната тревога е безпричинна. После на мястото на страха удобно се настанява смелостта да разчупиш черупката, за да разцъфнеш отново, като крехко стебло, за новата пролет. „Перце от дим” е сандъче с поезия, която понякога самотно пътува: „в ъгъла на купето/ мисли, плаче, сънува/ и си ближе сърцето,/ и сама се лекува.”, но все пак е някак светла и уютна: „римите ти ми се галят/ и подскачат от вълнение,/ мое хубаво, засмяно/ бъдещо стихотворение.” И тоя пъстър букет, който оформя, е непременно затегнат със златна панделка. В него Любовта, Сезоните и Делникът преплитат стъблата си, и нежно ги увиват, за да не са самотни. Любовта има твърде много нюанси, но споделена или не, понякога в излишък или неприложима, винаги е дар, който ще бъде грижовно запазен в куфара със спомени. („Толкова приготвено обичане,/ей така – невкусено остава./Остаряват хората самички,/ а пък любовта се разхищава.”). Сезоните се търкалят един след друг, но винаги най-желаният и любим си остава лятото, то е многоуважаемо и вълшебно, въпреки, че си има своите кусури. Слънцето понякога е киселичко и дребно, но животът, който идва на света „със щит от яйчена черупка”, е немислим без него. Луната е весело момиче със лунички, а „Дъждът е по-сладък от шира,”. Делникът е тук и сега, почти винаги, но не му е позволено да е прозаичен, сив и скучен, защото е прецеден през една изящна метафоричност.

„Перце от дим” е доказателство на твърдението на авторката си, че „поезията е нещо, което е при теб, когато ти трябва… тя е нещо като природен ресурс – великодушно предоставен на човечеството.” Без страх от римите, Мария Донева с нежност ги полага в ложето на една изящна стихосбирка, изваяна, смея да кажа до съвършенство, без нито една неиздялкана треска, без полировка, ей така, съвсем естествена, но майсторски гладка. Лека като перце и с много чувство за хумор, даряваща утехата, че „И това ще мине.”

„Перце от дим”– ИК „Жанет 45”, 2012 г.

 

Реклама

„Деград“ – другият наш възможен живот

Градски разкази? Да. И все пак по-точно казано ДеГрадски.
Третият сборник на Васил Георгиев довършва започнатото с разказите от „Будистки плаж”, които всички нарекоха обещаващи. И обещаното е изпълнено 3 години по-късно, представяйки 13 чудесни парчета в „Деград”. Разказите са социални, но не в социалистическия смисъл. В никакъв случай не са нравоучителни. Послание има, но само за онзи, който сам го открие.
Съзнателно предпочитам да избягам от аналогията със стила известни писатели, защо смятам, че именно индивидуалният маниер на писане прави съчиненията в сборника толкова добри. Васил Георгиев смело и умело си служи с абсурда, гротеската, в разказите има и много ирония. Заиграването с езика е от голямо значение за вътрешната структура на съчиненията и помага на сюжетите. Неочакваният край успява да се случи, където е необходим и също е доста често използван. Ненадейният финал върви по границата със случайното и може да накара читателя да се зачуди дали няма някакво объркване при печата. Но е лесно подобно нещо да се избегне с малко по-внимателно четене. Самото заглавие Деград може да се разчита като назоваване упадъчната личност, но мисля, че има друг смисъл. Разрушени са не ценностите, разрушено е обществото.

В сборника се усеща екзистенциалното отношение на модерния деГрадски герой. Той може да намери своята свобода в собственото си съществуване. Дори и на първо четене да не звучи съвсем така, човекът деград успява да живее рационално, въпреки всичко нереално, което му се случва. В крайна сметка, всичко е въпрос на възможност.
Точно така е в шестото парче „Възможности”, което Богдан Русев е определил като „хладилен магически реализъм” на задната корица на книгата. Да, в историята участва хладилник, но дали едно мозъчно сътресение трябва да се нарече магически реализъм, не е толкова лесно да се каже. Но е възможно.
Избирам да наблегна на този разказ, защото според мен общува с последния лист на книгата, който автора е озаглавил „Защо написах тази книга”. Той не е включен към разказите, но е много вероятно да ви е любимото парче. Текстът е кратък, но особено силен и много личен. Без въпроси дава редица отговори. Например, това, че физическият край е „единствената възможност” в нашия живот е ясно, но самото живеене предлага вероятности, които могат да се крият в собствения гардероб. Даже може сам да си ги скрил там.
Този шести разказ, исан от първо лице, започва с раздяла. Героят Васо предпочита „разумното излизане извън предварително зададения модел”, което е навлизане в несигурното, но пълно с очаквания и добри, лоши и най-лоши възможности, бъдеще. За осъществяване на последното, главен действащ уред може да бъде хладилникът, чието изнасяне от общия дом е знакът, раздялата с добрата Силвия. И, както се случва в добрите истории, и тук се получава преобръщане. Буквално. То довежда до една от най-неочакваните възможности за Васо, която едва ли сам би избрал, защото е твърде безобразна. Тази история е една от най-комичните в сборника, но не и за героя, защото, оказва се могат да му се случат твърде сериозни изменения в заеманите позиции. Извод има, но аз няма да го кажа. Има нещо свързано със съдбата и възможностите, които крие, въпреки козовете, които смяташ, че си скрил сам.
Самият Васил Георгиев отказва да дава готова поука. Защото тя е невидима, но истинска, за този, който може да чете. Добрата литература няма нужда от обяснения, защото е разбираема. Такива са разказите от „Деград”, смели в изказа, абсурдни и разбираеми.
Както казах в началото, първото обещание беше изпълнено. Смятам, че с този сборник идва и едно ново. Васил Георгиев може да се докаже като автор на добра проза и в по-голям обем – роман, например. Възможно е.

Какво, ако Бог умре?

„Йов умря стар и сит от дни.” Заслужи го с любовта си към Бога. Единствената, праведната, неземната, към Господ. Същият, който поверява съдбата на най-верния си слуга на Сатаната, този който се задоволява само от своята абсолютност и начесва божеското си его с игрички с Лукавия. Забележително човешко подобие. Обаче безсмъртно. Когато имаш да живееш цялото време на света, вселената и всичко останало, сигурно бързо се научаваш да се обичаш, после заповядваш и на другите да те обичат. А какво ще се случи ако Бог умре? Кого да обичаш тогава? Мартина. Защото Йов казва „Мартина е обратното на Бог”, защото Той желае душата на човека, отделена от тялото, а Тя/Идеята/Мартина е способна да изпълни съществото ти с радост и да задвижи соковете на живота в тялото. Така е в новелата „Мартина” на Виктор Пасков, където библейските образите от книгата за Йов са подложени на гротескова деформация. Това е разказ за Любовта, която всички желаят. Но това желание минава през алчността, злобата, омразата на човека към човека.

Това е постмодерно евангелие, посветено на Идеята за любовта, която е възможно да съществува само между двама души, единството на две души. В този разказ самоунищожението се случва в двете крайности на една и съща липса. От едната страна е Йов, който блаженства през последните си седем дни и нощи, запълвайки празнотата с джиброва, мухозол и сярна киселина. В другия край са селяните от Я., чиито затлъстели тела са препълнени с омраза и много алчост. И последната частица разум е погълната от желанието им да притежават любовта на ближния. Мястото на действието няма никакво значение, но то се развива в село Я., край река Цойка – земя, отдавна напусната от синовете и дъщерите, в която праотците още по-отдавна са погребани, но един ден Цойка потича на обратно, за да се случи възкръсването на скелетите им. Тогава бащите и майките ще се върнат при децата си, но те един друг няма да се познаят, защото потомството ще се коли в селската кръчма. Това не е забравено от бога място, а оставено, понеже Старата циничната свиня се самоубил по невнимание малко по-рано, вдишвайки от сярната киселина на Йов. Така или иначе това не е важно за еретичните селяните от Я., за свой бог те почитат Перун. Хората от Я. успяват да хванат Мартина в ръцете си. И я разкъсват. В търсенето Й, мъжете на селото са убили жените си, затова единственото което се сещат е да Я изнасилят. И го правят. Но никой от тях не усеща, че под тях лежи труп. Единственото спасение от Ада на света е да съгрешиш с Мартина. Тя е нежна и чиста Идея, която доказва на мъртвеца/смъртния колко хубав е животът. Защото в последния си ден,в последния си час човекът може да бъде щастлив. В края си Йов блаженства и признава, че Любовта е смъртоносно ужилване със щастие.

Най-трудното в тази кратка повест е да определиш кой е жертвата и кой мъчителят.

Героинът Тома Марков ІІ

ІІ част

В първа част на „Героинът” бе обърнато внимание на автора в един по- общ за културната ни сцена план, статията очерта противоречията спрямо образа, представянето и рецепцията му.  Въпросът, който ни итересува тук и сега (в тази част) е какъв е Тома Марков за българската литература. Както вече беше казано, той има важна функция в изграждането на новата градска култура, но на него се пада да изиграе не само основната роля на писател, а и тази на нейн литературен герой. Ярките личности често имат способността да предизвикват подобни събития. Да, интересен е фактът, че на него са посветени доста редове от творчеството на съвременните  автори. Прекалено много време и място би отнело да се посочат всички, но това например са: Калин Терзийски, който има цяла поема („За ползата от позата”), Стефан Иванов („Разтворени и викащи градски зеници”, „Сума на чая”), Иван Ланджев („Оборище 100”), Радослав Парушев („Да се накозиш с Тома Марков”) стихотворения, Ангел Константинов някои от неговите sms-и, а Иван Димитров е отделил за него неголям откъс от романа си, в който открива тайната на неговите стихотвирения („Животът като липсваща лъжица”). И остава уговорката, че това  само наистина малка част от хората писали за него, на него. Могат да се набележат няколко основни възела, около които се заплита съчиненото. Сюжетът за алкохола и обичта сякаш изпъква на преден план, но всичко по някакъв начин е обвързано с поезията, музата, идеята за вдъхновението. Във посвещенията личи увлечение от посвоему очарователната особа на Тома, случва се и доза ирония, меланхолия или друго, изобщо всяко чувство, което може да предизвика творчествота на поетът с евангелско име. Дългата поема на Терзийски, която е  под формата на диалог между писателя и дъщеря му, излага представата за същината, за това дали е  възможно позата да прикрие истинскана природа или човешкият вид не позволява подобно самоуправство. От стиховете на Иванов, Ланджев и Парушев  пък се долавя усещането за намерен съмишленик (в пиенето, писането и изобщо живеенето), което не противоречи с поемата, а по –скоро допълва образа.

 

Любопитно е кое кара тези автори да пишат за Т.М. в различни стилове и форми. Със сигурност, освен Георги Господинов, в литературата ни няма подобна личност, вдъхновяваща днешните писатели. Основанията могат да се намерят при по- внимателно вглеждане.

Вече беше споменато, че Марков впечатлява и успява да накара човек да види нещата по различен начин, което явно действа провокиращо за хора с писателска дарба и усещане.

Другото сигурно нещо е, че Героинът  е окриляващ приятел, нещо което е трудно да се коментира. Затова да оставим приятелството на приятелите.

Има  нещо друго:

Създателят на поредицата  „бързалитература” (започната с изд. „Жанет 45” ) помага на нови автори (Радослав Парушев, Момчил Николов, Стефан Иванов, Богдан Русев, Васил Георгиев и др.) да си проправят път в съвременната книжнина. Марков сам казва, че отглежда тези автори, за да знае, че са наистина добри и продуктивни. Той, освен лошо момче, се оказва съветник, наставник, ако щете и закрилник на млади хора, който искат и заслужават да бъдат чути и четени.

Вероятно посвещенията може да се четат както някакъв израз на признателност или уважение.

В този смисъл, дори качествата му на писател да останат спорни, е неопровержимо това, което прави за българската литература. Той не създава свои протежета, бездарни драскачи, опитващи се да подражават някому. Тези хора са личности, талантливи, различни, с идеи и желание. Достатъчно млади и необременени от стари режими и т.н. отминали истории. Те пишат с умение и увереност, забавляват се, защото знят какво правят и, че го правят добре.

Ясно е – нови сръчни автори трябват незабавно на съвременната ни книжна култура, която започва тепърва да се развива масово, а вкусът на читателите е още несигурен и лесно контриулируем. Все по- често се чуват мнения, че България навлиза в нов силен литературен период. Интересно ще е да наблюдаваме разгръщането на младите, част, от които са споменати тук. Със сигурност коментарите около тях винаги ще останат нееднозначни, също както и за Тома Марков. Все пак нека всеки има своето право на избор, но също и на възможност. Защото именно възможност за собствено развитие е това, което Марков предлага за литературата ни.

Публикувано в Литературен вестник 2011г.

Героинът Тома Марков І

І част

Зрелище – основата, на която залага Тома Марков. Изявите му са цапардосващи, блъскащи, хлопващи, тяскащи. Логично, новите форми изискват ново представяне.

Лошото момче на българската литература, беззъбият поет, бунтар, лайно или направо казано – Тома Марков. Подобни определения лесно се лепват за него и сякаш добре му прилягат. На пръв поглед наистина какво ново може да се каже за него. Той е момче почти на средна възраст, с вид на алкохолик, а може би и на наркоман, който твърди за себе си, че е един от най- добрите поети, а хората така и не искат да му повярват. Разбира се, всеки сам избира какво да чете. И дали изобщо да чете. А Тома Марков пише поезията си с толкова жив език, че обикновено излиза от представите за литература изцяло. Така се стига до положение, при което новото градско слово провокира въпроси за качеството на съвременната ни литература и дали това въобще е литература. И едно от най- ярките петна на градската култура е именно поетът Марков. Изобщо чуе ли се неговото име във въздуха започва да кръжи духът на мнителността.

Истината е, че това, което той прави не е никак ново.

Слам поезията (poetry slam) започва да атакува света, тръгвайки от Америка някъде в средата на 80-те. Замислена е като конкурс, в който жури е публиката, а поетът трябва да представи нещата си на сцена, накрая журито определя един победител. Така се получава нещо доста хитро – от една страна публиката получава зрелището, от друга, авторът признание (или освиркване, което също е вид признание…). Този вид поезия е изключително популярна в САЩ, Германия, Канада, Австралия и др. С времето се развиват и поджанрове, понакога е разрешено използването на реквизит, музика, балет или костюми, друг път поетът трябва да се справя сам на сцената с ограничено време. В България има опити за организиране на подобни конкурси, но те се случват пред тесен кръг публика. Тази форма на литературата е едновременно нова, но също напомня на древните аеди.

На тукашните литературни четения рядко има условие за излъчнане на победител, заради което много от писателите предпочитат просто да излязат пред хората, да прочетат там-каквото-има-да-четат и да си излязат. Изяви от този тип се приемат най- често за добро представяне, защото българската публика е консервативна. Тя трудно приема разчупване на идеите. Все още много хора не усвояват неримувана поезия, а какво да говорим за шумните пърформънси с умишлени провокации – циничен език, грубо поведение, алкохол, наркотици и други такива неморални неща.

Толкова скандален е Тома Марков. Появите му винаги се забелязват и коментират. Заемайки позата на пропаднал тип, той предлага своята стока – написаното. Факт е, че за един продукт рекламата никога не е излишна. Спорът дали това е поза или не, няма особен смисъл, защото както поетът, така и поезията са неща, които обитават пространство, различно от битовото и буквалното. Смисълът да заявява себе си по такъв начин е да се затвори кръгът, да се получи цялост, да се разбудят повече сетива. Но когато зрелището се сблъска с неориентираните вкусове на публиката се получава конфликт, резултатите, от който са, неразбран поет с неблагодарна публика или бездарен писател и излъгани зрители, зависи от гледната точка. Вероятно и двете страни дълго ще останат на своето мнение. В това няма нищо чак толкова трагично. Хубаво е нещата да се развиват и променят, нови неща да се случват, защото застоят би трябвало да предизвиква повече съмнения и отвръщение, отколкото обновяването. Във всяко изкуство винаги има начин нещата да станат иначе, усещането да се обърне и да откриеш, че не всичко е видяно. Успокояващо е да знаеш, че има някой, който всеки момент може да те предизвика и да обърне понятията. Шансът това да е Тома Марков се равнява на приблизително 100%.

Публикувано в Литеранурен вестник брой 35 2010г.