Latest Entries »

„Йов умря стар и сит от дни.” Заслужи го с любовта си към Бога. Единствената, праведната, неземната, към Господ. Същият, който поверява съдбата на най-верния си слуга на Сатаната, този който се задоволява само от своята абсолютност и начесва божеското си его с игрички с Лукавия. Забележително човешко подобие. Обаче безсмъртно. Когато имаш да живееш цялото време на света, вселената и всичко останало, сигурно бързо се научаваш да се обичаш, после заповядваш и на другите да те обичат. А какво ще се случи ако Бог умре? Кого да обичаш тогава? Мартина. Защото Йов казва „Мартина е обратното на Бог”, защото Той желае душата на човека, отделена от тялото, а Тя/Идеята/Мартина е способна да изпълни съществото ти с радост и да задвижи соковете на живота в тялото. Така е в новелата „Мартина” на Виктор Пасков, където библейските образите от книгата за Йов са подложени на гротескова деформация. Това е разказ за Любовта, която всички желаят. Но това желание минава през алчността, злобата, омразата на човека към човека.

Това е постмодерно евангелие, посветено на Идеята за любовта, която е възможно да съществува само между двама души, единството на две души. В този разказ самоунищожението се случва в двете крайности на една и съща липса. От едната страна е Йов, който блаженства през последните си седем дни и нощи, запълвайки празнотата с джиброва, мухозол и сярна киселина. В другия край са селяните от Я., чиито затлъстели тела са препълнени с омраза и много алчост. И последната частица разум е погълната от желанието им да притежават любовта на ближния. Мястото на действието няма никакво значение, но то се развива в село Я., край река Цойка – земя, отдавна напусната от синовете и дъщерите, в която праотците още по-отдавна са погребани, но един ден Цойка потича на обратно, за да се случи възкръсването на скелетите им. Тогава бащите и майките ще се върнат при децата си, но те един друг няма да се познаят, защото потомството ще се коли в селската кръчма. Това не е забравено от бога място, а оставено, понеже Старата циничната свиня се самоубил по невнимание малко по-рано, вдишвайки от сярната киселина на Йов. Така или иначе това не е важно за еретичните селяните от Я., за свой бог те почитат Перун. Хората от Я. успяват да хванат Мартина в ръцете си. И я разкъсват. В търсенето Й, мъжете на селото са убили жените си, затова единственото което се сещат е да Я изнасилят. И го правят. Но никой от тях не усеща, че под тях лежи труп. Единственото спасение от Ада на света е да съгрешиш с Мартина. Тя е нежна и чиста Идея, която доказва на мъртвеца/смъртния колко хубав е животът. Защото в последния си ден,в последния си час човекът може да бъде щастлив. В края си Йов блаженства и признава, че Любовта е смъртоносно ужилване със щастие.

Най-трудното в тази кратка повест е да определиш кой е жертвата и кой мъчителят.

Затварям книгите на Александър Секулов паралелно с клепачите си, за да оставя другите си сетива да поемат последния полъх на страниците им, преди да се затворят след прочит. Този път полъхът носи „… мирис на зрели смокини. За една нощ плодовете прибраха в зелените си мехчета топлите ветрове и слънчевите лъчи и сега изпускаха опияняващото ухание на уморено лято.” Миризмата е приятно примесена с тази на морското безгрижие, топлия пясък, красотата на разцъфващото юношество, което е на брега на детството… необятността на света, в който съществуваме.

Някъде в тази необятност съществува малкото триъгълно островче Афитос, заедно с най-верните си обитатели: Николас, Алекс и Армандо… А съществуват, „защото са родени изцяло от въображението”, за да могат чрез летящите думи-птици на Александър Секулов, да изживеят едно красиво островно приключение. Да разберат куп неща за живота, света, себе си, приятелството, другите. Да ги споделят с читателите и да им подарят своето приключение, въвличайки ги в него. „Островът”е подарък, който ти се иска, след като си подарил на себе си, да споделиш с всички, които обичаш. Да им дариш късче спомен от детството… буркан със светулки, собствен остров. Остров – приключение, с нотки на стари български филми, милувка, отправена към пожълтелите детски спомени, примесени като вълшебен елексир с Робинзон Крузо, Дон Кихот, карибски и ред други пирати… Но без ром, защото на Афитос опиянението е дело на морския въздух, смокините, неутолимата жажда да се изживее пълноценно всеки, отлитащ като духнато от повея глухарче, летен миг.

Защото „в лятото няма време, а само светлина”, а „светлината е невидимият пясък в часовника на лятото”. Докато той изтича, отброявайки летливите като прашинки мигове, се случва първата, корабокруширала в детството любов, която понася на крилете си по-смелите към нови острови. Приятелството и вкоренените дълбоко във варовитите скали истории, които знае само Егейско море и неговите постоянни гости, като рибарите в любимата си крайбрежна таверна. А там – на острова на детството, приятелството и лятното случване, думите са толкова необходими, колкото и излишни, защото те просто прелитат. Думите на Александър Секулов са птици – неуловими и обичани от вятъра. Те носят светлина, която оставят да напомня за тях, преди да акостират в подножието на спомените. Иска ти се да ги уловиш и да ги задържиш, поне за малко, както светулките в буркан, но значеш, че скоро ще угаснат, пак както тях, пък и тяхната красота е в полета им. Защото са Божи лястовици, а „светлината е авантюра”, и защото приключението няма да е толкова ароматно, ако няма край и ако полъхът не развее аромата му… И ако не остане морският послевкус – споменът за него.

Не би било толкова сладко и ако няма надежда за ново начало. Това е предизвикателството, отправено към читателя. Александър Секулов оставя „вратата” на „Островът” отключена, поне до следващото лято, за да може някой вещ читател-писател да въвлече в ново приключение героите му. Интересно предизвикателство, но и доста рисковано, особено, ако се поеме пътят към него без необходимите съоръжения:

  • криле – за следване на попътния вятър
  • сребристи и златисти нишки – за вплитане във вантата на новата история (за да бъде наистина стабилна мачтата й!)
  • приключенски дух в здраво и с наситен слънчев загар тяло, умеещо да издържа много дълго време под вода
  • достатъчен запас от гръцки питки и сладкиши
  •  „Речник на морските термини”

Аз с нетърпение бих дочакала следващото лято на Никола, Алекс и Армандо и се радвам, че Александър Секулов оставя за всеки случай ключ от вратата към него. Желая попътен вятър на думите, които ще бъдат запечатани в архивите на Вселената и тези на старите духове, също и в хрониките на балканската задруга.

С благодарност към светулките…

Животът като сцена. Романът „Животът като липсваща лъжица“ на Иван Димитров като сценарий. В главната роля е Никола – свободолюбив студент с планове за бъдещето и някаква концепция за настоящето. Ходи на лекции, чете готини книги, чете доста. Няма особени грижи, изживял е едно супер забавно лято и му предстои нова година в университета. Младеж, който в общи линии е наясно със себе си, живее си и се забавлява. Под натиска на екипа от сценаристи (родителите му) Никола приема да изиграе ролята на наркоман в собствения си живот. В началото я отказва категорично, дълго време се дърпа и прави неуспешни опити да я подмине. Но тя здраво го е хванала в сценичния си капан, достатъчно здраво, за да не му остане друго, освен да я приеме. Поддържащата роля е също много силна. Изпълнява се от липсващата лъжица, чието отсъствие подплатява осезаемо играта й.

Романът е една добра доза проза. Изчита се наведнъж. Разходката из страниците му помества в себе си размотаване из градинките, домашен арест, престой в комуна, лечение в Испания и шляене из софийските улици. Включва пристрастяване, приятелства, размисли върху обстоятелствата, живота, света, съществуването, любовта и самата нея. Освен главните герои, другите персонажи също са интересни. Не знам дали са достатъчно достоверни, по отношение на зависимостите им, но пък не са скучни. Темите им на разговор се въртят доста около дрогата, но това някак естествено се обуславя от ролята на лъжицата, която е общият липсващ елемент в живота им. Езикът не е дразнещ и изкуствен и човек може спокойно да полафи с героите. Боян – най-близкият приятел на Никола има разнообразни интереси и въобще алтернативни разбирания за света и живота. Те може би до голяма степен го отвеждат към заниманията му в края на историята. Всеки от героите по някакъв начин е зависим. Никола в живота си преди романа е само на ниво пушене на трева, някъде към средата, поради обстоятелствата, преминава на морфин, а на финала го виждаме да държи спринцовката с херца. Тъй като последната страница от сценария – окончателното случване – не е отпечатана, така и не става ясно дали течността от спринцовката преминава във вените на Никола, или не, но пък в тази последна сцена най-силно се усеща ролята на лъжицата, появила се в началото – част от същата сцена, за да се включи като най-важния посредник в края. Усещащата се през целия роман липса тук балансира с абсолютното й присъствие – постфактум – пренесено от началото, чрез съдържанието на спринцовката.

Оригинални, доколкото това определение е в духа на романа, са преходите между отделните части (глави). Правят текста цялостен и увлекателен, а и не са досадно дълги, което е добре за съвременните романи, които се четат бързо, колкото и бавно да са написани. Това ме подсеща за нелепата завръзка, едно от двете неща, които ме подразниха в романа. Второто нещо, но тук може и проблемът да е в моята рецепция, е, че някак не успях да си представя Никола с визия на мачо, както бе описан, когато се връща от Испания, след година лечение, но той твърде бързо си възстанови стария образ и имидж. По въпроса за завръзката –  изглежда, сякаш е вдъхновена от сапунка, но донякъде последвалите действия размиват това усещане, отмиват петната от сапунените мехури от плочките на възприятията. Тя се върти около тестовете, с които Никола бива набеден за наркоман. Те са непрофесионално объркани от лелките в лабораторията, а Никола дори не си прави труда да ги опровергае, да поиска да бъдат направени нови. Реакцията му някак е твърде пасивна за уж свободомислещия му дух и характер. Но вероятно тук вече сценарият е започнал да му влиза по-надълбоко под кожата, и непроявата на самозащита е реакцията на актьора – Никола нееднократно споменава, че е имал желание да  учи в НАТФИЗ.

Имаше няколко удобни момента, в които да спре играта, но той стоически не им се поддаде. Мълвата го матира, той предусещаше нарастващата й сила, но тя го издебна в най-удобния момент и той не успя, или не искаше да реагира, да й се изплъзне. Така той заигра по свирката й, заигра по сценария, предваритено зададен от романа. В случая на сцената на собственият си живот. Играе себе си, но такъв, какъвто го виждат другите, докато само той знае, че не е точно така. Поне в началото и някъде до средата. Постепенно обаче ролята взима превес над реалния Никола и той се сближава с морфина. Сближава се и с Жана (една наистина красива част от историята), която пък си е близка с хероина. Май именно в епизода с Жана Никола си е Никола, без оглед на зависимостите, освен тази към самата нея. Но пък именно поради нея той е напълно себе си.

Оказва се, че животът зависи от зависимостите. Че въпреки липсата на лъжицата, зависимостта присъства и въпросът, който остава накрая и след края е: Дали има разлика в избора, който ще направи героят² след всичко, което се е случило на предишните страници. Според Никола е все тая дали ще забие иглата във вената си, или ще стъпче спринцовката с крак. Според него и двете възможности са еднакво правилни, но Иван Димитров не дава оценка, вероятно защото присъствието на лъжицата в служба на иглата, е въпрос на личен избор в живота на човек.

Докато има алкохол, ще има алкохолици… „Има и други неща”, казват, освен алкохола. Значи има и други хора, освен алкохолиците. Например… християните. Тях вероятно ще ги има, докато има хора. Хората – докато я има Земята (но това е между другото). А докато я има Земята, ще има извънземни. Калин Терзийски сигурно ще го има във всички случаи. Даже си мисля, че ще го има, дори ако няма алкохол. Защото при него другите неща сякаш са налице (или на хартия). Някак ми е странно да говоря така за човек, когото не познавам, но след последната чаша вино, докато дочитам „Алкохол” (чиито последни страници са неумишлено напоени с бира – ей така, за да е по-автентично) имам чувството, че сме пили заедно. Е, той последния път пиеше мляко, но… каквото и да пиеш, лицето ти винаги се отразява в дъното на чашата… Усещала съм безброй пъти досега безсмислието на тук и сега, някога преди време, там и тогава, въобще на цялото съществуване, бъдене и пребиваване… И (преглъщайки глътка кафе) си мисля: Колко по-лек става „наистина” камъкът на шията, докато човек поглъща чаша алкохолно питие, зацикляйки в безвремие или стопявайки се в „блудкавото безсмислие на днешното време“. Алкохол-ЪТ е средство (не средството, защото „има и други неща”) за придобиване на друго (ново, различно) усещане спрямо безсмисленото бъдене. Може би всеки човек би го описал по различен начин… всеки, който пиейки усеща. „Алкохол” е дисекцията на една душа… „Алкохол” е дисекцията на второто усещане, породена естествено от разминаването между двете… липсата на нещо. На баланс. На нещо друго – на смелост, концентрация, смисъл и – многоточието ще продължи списъка. „Алкохол” е изгнилият дроб на съществуването. Пробитият сърдечен мускул, през чийто отвор читателят – воайорът, консуматорът, наблюдава преминаването отвъд нормите и житейските стереотипи, толкова осезаемо лъхащи на мухъл. И гледа, и чете, и наблюдава, проследява доколко и докога на един човек (в същото време християнин и др.) може да не му пука за неговото тяло, за неговия живот, семейство, работа, въобще за Вселената, а и … за разните други неща, освен за нещото с А. Но тялото понякога е голяма пречка. ТЯ-лото е кутия. Кутията на онова нещо вътре, отвътре, затворено…, което има всякакви различни проявления (толкова различни, колкото различни кутии има в шарения свят). Нещото на К.Т. тропа по капака, дращи по стените, крещи неистово, роптае срещу кръглите ъгли на кутията си. Наднича (плахо) през единствените два прозореца (т.нар. очи) и едва диша през няколкото отавени му за целта отвора. Малкото или голямо (не зависи от размера на кутията) нещо, което може да е хем в кутията си – едно сухо, сигурно, но за много хора скучно място, а в същото време да е някъде отвъд нея. Отвъд времето и пространството, и отвъд света. Нещо, на което му се случват какви ли не неща. Чиято само непримиримост може да накара кутията си – обвивка да се пропука. Да се вмирише. Да поема медикаменти, удари. Да прави секс и … много други неща. Да я стовари на улицата. Да я накара да му поднася букви до прозорците, за да поема нови усещания. За да знае повече, да плаче, да се смее… да се „храни”. То – нещото, непримиримото, я управлява, за да намери това, което търси (без понякога дори да знае какво търси). Или просто я изпитва и експериментира с нея, за да види на какво е способна. Колко ще издържи. Колко може да изпие, изпуши, изпадне. Или, за да ускори просто пълното й разпадане и съответно освобождението си. Някои наричат нещото душа, други – его, психика… сигурно има и други определения. Аз своето го наричам lemidia, защото… ами, така се казва. Нещото на К.Т. си го представям (дори в пробитата му – на прочит – кутия) „красиво, светло и чисто”. Някак спретнато, спокойно и истинско, дори усмихнато. Сега си го представям така. Преди съвсем да прочета книгата, си го представях като тазманийски дявол (не че те не могат да бъдат красиви и всичко, което изброих), но са твърде неспокойни и непримирими. Да, определено така си го представях. Тазманийски дявол, затворен в кутия с два прозореца и няколко отвора, за да диша все пак… или да издиша. Той просто си беснееше в раздрънканата си кутия, за чието състояние се беше постарал доста, и все нещо не му достигаше. На моменти просто внезапно спираше да беснее, гледаше през прозореца в безвремие, или пък се свиваше с брада, опряна в коленете в някой от кръглите ъгли. А може и винаги да си е стоял така, а на мен да ми се е струвало, че беснее. Просто да си е стоял вътре, свит, но непримирим и затова да е карал кутията си да се налива, за да не изглежда, че е просто един спокоен тазманийски дявол, което не е типично за този вид. За да не се чувства така. Да не се чувства такъв, дето не отговаря на това, което е, което „трябва” да е, и което разни други кутии с други неща очакват от него да бъде. Има много различни кутии. Някои са твърде луксозни и претенциозни. Лъскави и добре поддържани. Често в такива неуродливи и изискани кутии се крият гнили неща. Такива, дето не злоупотребяват (все още не съм разбрала критериите за това, какво е зло, спрямо употребата на разните неща!) с кутиите си, карйки ги да пият, пушат, смъркат, падат, пропадат, да се разпадат. Но пък и не се блъскат в стените им. Не търсят, не питат, понякога не мислят, не искат да знаят, не знаят – въобще са си примирени със света и обстоятелствата. Няма значение. Това си е тяхна работа. Аз знам, че всяко нещо, затворено в кутия (каквато и да е) има правото да си я експлоатира както си иска. Да я подлага на всичко, което въображението му сътвори, стига да не безпокои съседите. На всичко, което му хрумне. Да разбере на какво е способна. Да ускори туптенето на сърдечния й мускул, да накара вените й да пулсират, или да спре централно циркулацията (е, това може би е донякъде анти-християнско)… Да блъска по стените й, докато се пропукат, като крехка черупка на яйце. Да стигне до точката на собствения си предел, та да „загуби контрол над свръхконтрола”. Ако оцелее, което оказва се е напълно възможно – да я ремонтира, доколкото позволяват нанесените щети, и след това да продължи да се шляе из… улиците, парковете, света… където си поиска. С бутилка мляко, или с каквото си поиска. Да прави това и онова. Каквото има, или няма смисъл. А и… други неща.

Публикувано в Литературен вестник бр 2 2011г.

ІІ част

В първа част на „Героинът” бе обърнато внимание на автора в един по- общ за културната ни сцена план, статията очерта противоречията спрямо образа, представянето и рецепцията му.  Въпросът, който ни итересува тук и сега (в тази част) е какъв е Тома Марков за българската литература. Както вече беше казано, той има важна функция в изграждането на новата градска култура, но на него се пада да изиграе не само основната роля на писател, а и тази на нейн литературен герой. Ярките личности често имат способността да предизвикват подобни събития. Да, интересен е фактът, че на него са посветени доста редове от творчеството на съвременните  автори. Прекалено много време и място би отнело да се посочат всички, но това например са: Калин Терзийски, който има цяла поема („За ползата от позата”), Стефан Иванов („Разтворени и викащи градски зеници”, „Сума на чая”), Иван Ланджев („Оборище 100”), Радослав Парушев („Да се накозиш с Тома Марков”) стихотворения, Ангел Константинов някои от неговите sms-и, а Иван Димитров е отделил за него неголям откъс от романа си, в който открива тайната на неговите стихотвирения („Животът като липсваща лъжица”). И остава уговорката, че това  само наистина малка част от хората писали за него, на него. Могат да се набележат няколко основни възела, около които се заплита съчиненото. Сюжетът за алкохола и обичта сякаш изпъква на преден план, но всичко по някакъв начин е обвързано с поезията, музата, идеята за вдъхновението. Във посвещенията личи увлечение от посвоему очарователната особа на Тома, случва се и доза ирония, меланхолия или друго, изобщо всяко чувство, което може да предизвика творчествота на поетът с евангелско име. Дългата поема на Терзийски, която е  под формата на диалог между писателя и дъщеря му, излага представата за същината, за това дали е  възможно позата да прикрие истинскана природа или човешкият вид не позволява подобно самоуправство. От стиховете на Иванов, Ланджев и Парушев  пък се долавя усещането за намерен съмишленик (в пиенето, писането и изобщо живеенето), което не противоречи с поемата, а по –скоро допълва образа.

 

Любопитно е кое кара тези автори да пишат за Т.М. в различни стилове и форми. Със сигурност, освен Георги Господинов, в литературата ни няма подобна личност, вдъхновяваща днешните писатели. Основанията могат да се намерят при по- внимателно вглеждане.

Вече беше споменато, че Марков впечатлява и успява да накара човек да види нещата по различен начин, което явно действа провокиращо за хора с писателска дарба и усещане.

Другото сигурно нещо е, че Героинът  е окриляващ приятел, нещо което е трудно да се коментира. Затова да оставим приятелството на приятелите.

Има  нещо друго:

Създателят на поредицата  „бързалитература” (започната с изд. „Жанет 45” ) помага на нови автори (Радослав Парушев, Момчил Николов, Стефан Иванов, Богдан Русев, Васил Георгиев и др.) да си проправят път в съвременната книжнина. Марков сам казва, че отглежда тези автори, за да знае, че са наистина добри и продуктивни. Той, освен лошо момче, се оказва съветник, наставник, ако щете и закрилник на млади хора, който искат и заслужават да бъдат чути и четени.

Вероятно посвещенията може да се четат както някакъв израз на признателност или уважение.

В този смисъл, дори качествата му на писател да останат спорни, е неопровержимо това, което прави за българската литература. Той не създава свои протежета, бездарни драскачи, опитващи се да подражават някому. Тези хора са личности, талантливи, различни, с идеи и желание. Достатъчно млади и необременени от стари режими и т.н. отминали истории. Те пишат с умение и увереност, забавляват се, защото знят какво правят и, че го правят добре.

Ясно е – нови сръчни автори трябват незабавно на съвременната ни книжна култура, която започва тепърва да се развива масово, а вкусът на читателите е още несигурен и лесно контриулируем. Все по- често се чуват мнения, че България навлиза в нов силен литературен период. Интересно ще е да наблюдаваме разгръщането на младите, част, от които са споменати тук. Със сигурност коментарите около тях винаги ще останат нееднозначни, също както и за Тома Марков. Все пак нека всеки има своето право на избор, но също и на възможност. Защото именно възможност за собствено развитие е това, което Марков предлага за литературата ни.

Публикувано в Литературен вестник 2011г.

І част

Зрелище – основата, на която залага Тома Марков. Изявите му са цапардосващи, блъскащи, хлопващи, тяскащи. Логично, новите форми изискват ново представяне.

Лошото момче на българската литература, беззъбият поет, бунтар, лайно или направо казано – Тома Марков. Подобни определения лесно се лепват за него и сякаш добре му прилягат. На пръв поглед наистина какво ново може да се каже за него. Той е момче почти на средна възраст, с вид на алкохолик, а може би и на наркоман, който твърди за себе си, че е един от най- добрите поети, а хората така и не искат да му повярват. Разбира се, всеки сам избира какво да чете. И дали изобщо да чете. А Тома Марков пише поезията си с толкова жив език, че обикновено излиза от представите за литература изцяло. Така се стига до положение, при което новото градско слово провокира въпроси за качеството на съвременната ни литература и дали това въобще е литература. И едно от най- ярките петна на градската култура е именно поетът Марков. Изобщо чуе ли се неговото име във въздуха започва да кръжи духът на мнителността.

Истината е, че това, което той прави не е никак ново.

Слам поезията (poetry slam) започва да атакува света, тръгвайки от Америка някъде в средата на 80-те. Замислена е като конкурс, в който жури е публиката, а поетът трябва да представи нещата си на сцена, накрая журито определя един победител. Така се получава нещо доста хитро – от една страна публиката получава зрелището, от друга, авторът признание (или освиркване, което също е вид признание…). Този вид поезия е изключително популярна в САЩ, Германия, Канада, Австралия и др. С времето се развиват и поджанрове, понакога е разрешено използването на реквизит, музика, балет или костюми, друг път поетът трябва да се справя сам на сцената с ограничено време. В България има опити за организиране на подобни конкурси, но те се случват пред тесен кръг публика. Тази форма на литературата е едновременно нова, но също напомня на древните аеди.

На тукашните литературни четения рядко има условие за излъчнане на победител, заради което много от писателите предпочитат просто да излязат пред хората, да прочетат там-каквото-има-да-четат и да си излязат. Изяви от този тип се приемат най- често за добро представяне, защото българската публика е консервативна. Тя трудно приема разчупване на идеите. Все още много хора не усвояват неримувана поезия, а какво да говорим за шумните пърформънси с умишлени провокации – циничен език, грубо поведение, алкохол, наркотици и други такива неморални неща.

Толкова скандален е Тома Марков. Появите му винаги се забелязват и коментират. Заемайки позата на пропаднал тип, той предлага своята стока – написаното. Факт е, че за един продукт рекламата никога не е излишна. Спорът дали това е поза или не, няма особен смисъл, защото както поетът, така и поезията са неща, които обитават пространство, различно от битовото и буквалното. Смисълът да заявява себе си по такъв начин е да се затвори кръгът, да се получи цялост, да се разбудят повече сетива. Но когато зрелището се сблъска с неориентираните вкусове на публиката се получава конфликт, резултатите, от който са, неразбран поет с неблагодарна публика или бездарен писател и излъгани зрители, зависи от гледната точка. Вероятно и двете страни дълго ще останат на своето мнение. В това няма нищо чак толкова трагично. Хубаво е нещата да се развиват и променят, нови неща да се случват, защото застоят би трябвало да предизвиква повече съмнения и отвръщение, отколкото обновяването. Във всяко изкуство винаги има начин нещата да станат иначе, усещането да се обърне и да откриеш, че не всичко е видяно. Успокояващо е да знаеш, че има някой, който всеки момент може да те предизвика и да обърне понятията. Шансът това да е Тома Марков се равнява на приблизително 100%.

Публикувано в Литеранурен вестник брой 35 2010г.