Tag Archive: Българска литература


Една по-различна и непретенциозна премиера се състоя на 7 октомври в бара на
Арт-хостел. Поводът беше една прашинка, или “От прашинката на деня” – дебютната
стихосбирка на Радослав Чичев – един от водещите на предаването “Аларма” по
програма Христо Ботев на БНР. Бас-китаристът на “Кака Сяра” и “Дует Дворджак”,
отличен с първа награда за пиесата си “Колекционерката” в конкурса за камерна
пиеса “Славка Славова” на Театър 199, през 2010 г. Човекът, чиято усмивка се
появява малко преди него, както тази на Чешърския котарак, по думите на Георги Димитров – Жоро Аранжоро.

В приятната тютюнево-уютна атмосфера, за която бяха доказано виновни Вероника Димитрова и Мариета Павлова, се бяха събрали приятели, познати и почитатели на автора, а също и случайни посетители, и май никой не си тръгна без книгата, която Чичев подаряваше и подписваше, с усмивка разбира се. Арт-инсталацията материализираше избрани стихове от книгата, с които взаимодействието беше много истинско и приятно. Кашалоти, плуващи сред облаци – картонени еквиваленти на висящите в атмосферата и такива от цигарен дим. Ръчно изработен калейдоскоп, паяжина с болт и магарешки тръни, буркан с кит, миниатюрно копие на книгата, придружено от… лупа, купа с желатинови топчета. Ние бяхме в книгата, после тя влезе в нас, и всичко беше поезия. “Ксетофон” допринесоха допълнително за творческите инхалации, а прозата не посети премиерата, освен в разговорите за поезия.

От прашинката на деня не е всекидневно, нито еднодневно преживяване. Тя е
малка и лека, но носи цяла една вселена в себе си. Излиза на повърхността на деня, за да търси изгубената дълбочина на съществуването. Бяга от лесните усещания и се гмурва да плава с китовете. Носи свят, стремящ се към себе си, но обърнат към другите. Затворен и отворен, някак балансирано. Колкото едното, толкова и другото, а между двете границата е чистото споделяне.

Поезия без претенции и показност, която не парадира с познания и начетеност чрез
автора си, както отбеляза редакторът на стихосбирката Иван Ланджев, чието
хрумване е разделянето на книгата на частите на деня. Те започват с тематично
стихотворение и завършват със свидетел на стиха: куче, просяк, липсващ свидетел
и дете. Радослав Чичев споделя, без да натоварва, неща от ежедневието. А то,
както знаем всички, които сме потопени в него, има много лица. Понякога е сиво
и дъждовно – достатъчно мокро, за да ни накара да си вземем чадър. Мрачно –
докато сме на работа, а ни се иска да четем под одеалото с чаша чай. Друг път е
слънчево и шарено. Ако сме достатъчно позитивни, се поддава на настроението ни.
Променливо, непостоянно, или зациклящо и рутиниращо. Каквито и определения и
качества да подберем, те ще отговарят на същността му, присъстваща във всяка прашинка от
него. Денят ни среща и разделя, носи случвания, емоции, вълни и кашалоти. А колко много са прашинките от него от сутринта до вечерта му – търсещи приют заспали молекули, летящи, падащи, издигащи се, но винаги носещи случване. Моменти на вдъхновение, които размърдват пръстите на автора и, благодарение на които са написани стиховете. За да може на следващия ден – утре – художникът да изчисти окото на кита с четка от котешки мустак и то да е готово да поеме прашинките от новия ден.

Това е поезия, за която не се пише, защото е написана… искрено. Книга, която не е прашна, не
е затрупана с прахоляка на деня, а черпи антистатично вдъхновение от молекулите
му. Която може да стои изправена и пожелава на всеки, който я разгърне Добро
утро!, защото утрото е добро, Добър ден!, Добър вечер!, Лека нощ! До Утре, в
четирите посоки на света, когато прашинките на деня ще се разпилеят отново и
навсякъде. По главите, раменете, ревера на сакото, върховете на обувките, на
носовете, стъклата на очилата, из въздуха. И от тях ще се роди поезия.

Книгата е издадена с награда от Националния конкурс на издателство „Арс“ за дебютна книга. Посветена е на Рони и Мъри. 🙂

Градски разкази? Да. И все пак по-точно казано ДеГрадски.
Третият сборник на Васил Георгиев довършва започнатото с разказите от „Будистки плаж”, които всички нарекоха обещаващи. И обещаното е изпълнено 3 години по-късно, представяйки 13 чудесни парчета в „Деград”. Разказите са социални, но не в социалистическия смисъл. В никакъв случай не са нравоучителни. Послание има, но само за онзи, който сам го открие.
Съзнателно предпочитам да избягам от аналогията със стила известни писатели, защо смятам, че именно индивидуалният маниер на писане прави съчиненията в сборника толкова добри. Васил Георгиев смело и умело си служи с абсурда, гротеската, в разказите има и много ирония. Заиграването с езика е от голямо значение за вътрешната структура на съчиненията и помага на сюжетите. Неочакваният край успява да се случи, където е необходим и също е доста често използван. Ненадейният финал върви по границата със случайното и може да накара читателя да се зачуди дали няма някакво объркване при печата. Но е лесно подобно нещо да се избегне с малко по-внимателно четене. Самото заглавие Деград може да се разчита като назоваване упадъчната личност, но мисля, че има друг смисъл. Разрушени са не ценностите, разрушено е обществото.

В сборника се усеща екзистенциалното отношение на модерния деГрадски герой. Той може да намери своята свобода в собственото си съществуване. Дори и на първо четене да не звучи съвсем така, човекът деград успява да живее рационално, въпреки всичко нереално, което му се случва. В крайна сметка, всичко е въпрос на възможност.
Точно така е в шестото парче „Възможности”, което Богдан Русев е определил като „хладилен магически реализъм” на задната корица на книгата. Да, в историята участва хладилник, но дали едно мозъчно сътресение трябва да се нарече магически реализъм, не е толкова лесно да се каже. Но е възможно.
Избирам да наблегна на този разказ, защото според мен общува с последния лист на книгата, който автора е озаглавил „Защо написах тази книга”. Той не е включен към разказите, но е много вероятно да ви е любимото парче. Текстът е кратък, но особено силен и много личен. Без въпроси дава редица отговори. Например, това, че физическият край е „единствената възможност” в нашия живот е ясно, но самото живеене предлага вероятности, които могат да се крият в собствения гардероб. Даже може сам да си ги скрил там.
Този шести разказ, исан от първо лице, започва с раздяла. Героят Васо предпочита „разумното излизане извън предварително зададения модел”, което е навлизане в несигурното, но пълно с очаквания и добри, лоши и най-лоши възможности, бъдеще. За осъществяване на последното, главен действащ уред може да бъде хладилникът, чието изнасяне от общия дом е знакът, раздялата с добрата Силвия. И, както се случва в добрите истории, и тук се получава преобръщане. Буквално. То довежда до една от най-неочакваните възможности за Васо, която едва ли сам би избрал, защото е твърде безобразна. Тази история е една от най-комичните в сборника, но не и за героя, защото, оказва се могат да му се случат твърде сериозни изменения в заеманите позиции. Извод има, но аз няма да го кажа. Има нещо свързано със съдбата и възможностите, които крие, въпреки козовете, които смяташ, че си скрил сам.
Самият Васил Георгиев отказва да дава готова поука. Защото тя е невидима, но истинска, за този, който може да чете. Добрата литература няма нужда от обяснения, защото е разбираема. Такива са разказите от „Деград”, смели в изказа, абсурдни и разбираеми.
Както казах в началото, първото обещание беше изпълнено. Смятам, че с този сборник идва и едно ново. Васил Георгиев може да се докаже като автор на добра проза и в по-голям обем – роман, например. Възможно е.

„Йов умря стар и сит от дни.” Заслужи го с любовта си към Бога. Единствената, праведната, неземната, към Господ. Същият, който поверява съдбата на най-верния си слуга на Сатаната, този който се задоволява само от своята абсолютност и начесва божеското си его с игрички с Лукавия. Забележително човешко подобие. Обаче безсмъртно. Когато имаш да живееш цялото време на света, вселената и всичко останало, сигурно бързо се научаваш да се обичаш, после заповядваш и на другите да те обичат. А какво ще се случи ако Бог умре? Кого да обичаш тогава? Мартина. Защото Йов казва „Мартина е обратното на Бог”, защото Той желае душата на човека, отделена от тялото, а Тя/Идеята/Мартина е способна да изпълни съществото ти с радост и да задвижи соковете на живота в тялото. Така е в новелата „Мартина” на Виктор Пасков, където библейските образите от книгата за Йов са подложени на гротескова деформация. Това е разказ за Любовта, която всички желаят. Но това желание минава през алчността, злобата, омразата на човека към човека.

Това е постмодерно евангелие, посветено на Идеята за любовта, която е възможно да съществува само между двама души, единството на две души. В този разказ самоунищожението се случва в двете крайности на една и съща липса. От едната страна е Йов, който блаженства през последните си седем дни и нощи, запълвайки празнотата с джиброва, мухозол и сярна киселина. В другия край са селяните от Я., чиито затлъстели тела са препълнени с омраза и много алчост. И последната частица разум е погълната от желанието им да притежават любовта на ближния. Мястото на действието няма никакво значение, но то се развива в село Я., край река Цойка – земя, отдавна напусната от синовете и дъщерите, в която праотците още по-отдавна са погребани, но един ден Цойка потича на обратно, за да се случи възкръсването на скелетите им. Тогава бащите и майките ще се върнат при децата си, но те един друг няма да се познаят, защото потомството ще се коли в селската кръчма. Това не е забравено от бога място, а оставено, понеже Старата циничната свиня се самоубил по невнимание малко по-рано, вдишвайки от сярната киселина на Йов. Така или иначе това не е важно за еретичните селяните от Я., за свой бог те почитат Перун. Хората от Я. успяват да хванат Мартина в ръцете си. И я разкъсват. В търсенето Й, мъжете на селото са убили жените си, затова единственото което се сещат е да Я изнасилят. И го правят. Но никой от тях не усеща, че под тях лежи труп. Единственото спасение от Ада на света е да съгрешиш с Мартина. Тя е нежна и чиста Идея, която доказва на мъртвеца/смъртния колко хубав е животът. Защото в последния си ден,в последния си час човекът може да бъде щастлив. В края си Йов блаженства и признава, че Любовта е смъртоносно ужилване със щастие.

Най-трудното в тази кратка повест е да определиш кой е жертвата и кой мъчителят.

Животът като сцена. Романът „Животът като липсваща лъжица“ на Иван Димитров като сценарий. В главната роля е Никола – свободолюбив студент с планове за бъдещето и някаква концепция за настоящето. Ходи на лекции, чете готини книги, чете доста. Няма особени грижи, изживял е едно супер забавно лято и му предстои нова година в университета. Младеж, който в общи линии е наясно със себе си, живее си и се забавлява. Под натиска на екипа от сценаристи (родителите му) Никола приема да изиграе ролята на наркоман в собствения си живот. В началото я отказва категорично, дълго време се дърпа и прави неуспешни опити да я подмине. Но тя здраво го е хванала в сценичния си капан, достатъчно здраво, за да не му остане друго, освен да я приеме. Поддържащата роля е също много силна. Изпълнява се от липсващата лъжица, чието отсъствие подплатява осезаемо играта й.

Романът е една добра доза проза. Изчита се наведнъж. Разходката из страниците му помества в себе си размотаване из градинките, домашен арест, престой в комуна, лечение в Испания и шляене из софийските улици. Включва пристрастяване, приятелства, размисли върху обстоятелствата, живота, света, съществуването, любовта и самата нея. Освен главните герои, другите персонажи също са интересни. Не знам дали са достатъчно достоверни, по отношение на зависимостите им, но пък не са скучни. Темите им на разговор се въртят доста около дрогата, но това някак естествено се обуславя от ролята на лъжицата, която е общият липсващ елемент в живота им. Езикът не е дразнещ и изкуствен и човек може спокойно да полафи с героите. Боян – най-близкият приятел на Никола има разнообразни интереси и въобще алтернативни разбирания за света и живота. Те може би до голяма степен го отвеждат към заниманията му в края на историята. Всеки от героите по някакъв начин е зависим. Никола в живота си преди романа е само на ниво пушене на трева, някъде към средата, поради обстоятелствата, преминава на морфин, а на финала го виждаме да държи спринцовката с херца. Тъй като последната страница от сценария – окончателното случване – не е отпечатана, така и не става ясно дали течността от спринцовката преминава във вените на Никола, или не, но пък в тази последна сцена най-силно се усеща ролята на лъжицата, появила се в началото – част от същата сцена, за да се включи като най-важния посредник в края. Усещащата се през целия роман липса тук балансира с абсолютното й присъствие – постфактум – пренесено от началото, чрез съдържанието на спринцовката.

Оригинални, доколкото това определение е в духа на романа, са преходите между отделните части (глави). Правят текста цялостен и увлекателен, а и не са досадно дълги, което е добре за съвременните романи, които се четат бързо, колкото и бавно да са написани. Това ме подсеща за нелепата завръзка, едно от двете неща, които ме подразниха в романа. Второто нещо, но тук може и проблемът да е в моята рецепция, е, че някак не успях да си представя Никола с визия на мачо, както бе описан, когато се връща от Испания, след година лечение, но той твърде бързо си възстанови стария образ и имидж. По въпроса за завръзката –  изглежда, сякаш е вдъхновена от сапунка, но донякъде последвалите действия размиват това усещане, отмиват петната от сапунените мехури от плочките на възприятията. Тя се върти около тестовете, с които Никола бива набеден за наркоман. Те са непрофесионално объркани от лелките в лабораторията, а Никола дори не си прави труда да ги опровергае, да поиска да бъдат направени нови. Реакцията му някак е твърде пасивна за уж свободомислещия му дух и характер. Но вероятно тук вече сценарият е започнал да му влиза по-надълбоко под кожата, и непроявата на самозащита е реакцията на актьора – Никола нееднократно споменава, че е имал желание да  учи в НАТФИЗ.

Имаше няколко удобни момента, в които да спре играта, но той стоически не им се поддаде. Мълвата го матира, той предусещаше нарастващата й сила, но тя го издебна в най-удобния момент и той не успя, или не искаше да реагира, да й се изплъзне. Така той заигра по свирката й, заигра по сценария, предваритено зададен от романа. В случая на сцената на собственият си живот. Играе себе си, но такъв, какъвто го виждат другите, докато само той знае, че не е точно така. Поне в началото и някъде до средата. Постепенно обаче ролята взима превес над реалния Никола и той се сближава с морфина. Сближава се и с Жана (една наистина красива част от историята), която пък си е близка с хероина. Май именно в епизода с Жана Никола си е Никола, без оглед на зависимостите, освен тази към самата нея. Но пък именно поради нея той е напълно себе си.

Оказва се, че животът зависи от зависимостите. Че въпреки липсата на лъжицата, зависимостта присъства и въпросът, който остава накрая и след края е: Дали има разлика в избора, който ще направи героят² след всичко, което се е случило на предишните страници. Според Никола е все тая дали ще забие иглата във вената си, или ще стъпче спринцовката с крак. Според него и двете възможности са еднакво правилни, но Иван Димитров не дава оценка, вероятно защото присъствието на лъжицата в служба на иглата, е въпрос на личен избор в живота на човек.

Докато има алкохол, ще има алкохолици… „Има и други неща”, казват, освен алкохола. Значи има и други хора, освен алкохолиците. Например… християните. Тях вероятно ще ги има, докато има хора. Хората – докато я има Земята (но това е между другото). А докато я има Земята, ще има извънземни. Калин Терзийски сигурно ще го има във всички случаи. Даже си мисля, че ще го има, дори ако няма алкохол. Защото при него другите неща сякаш са налице (или на хартия). Някак ми е странно да говоря така за човек, когото не познавам, но след последната чаша вино, докато дочитам „Алкохол” (чиито последни страници са неумишлено напоени с бира – ей така, за да е по-автентично) имам чувството, че сме пили заедно. Е, той последния път пиеше мляко, но… каквото и да пиеш, лицето ти винаги се отразява в дъното на чашата… Усещала съм безброй пъти досега безсмислието на тук и сега, някога преди време, там и тогава, въобще на цялото съществуване, бъдене и пребиваване… И (преглъщайки глътка кафе) си мисля: Колко по-лек става „наистина” камъкът на шията, докато човек поглъща чаша алкохолно питие, зацикляйки в безвремие или стопявайки се в „блудкавото безсмислие на днешното време“. Алкохол-ЪТ е средство (не средството, защото „има и други неща”) за придобиване на друго (ново, различно) усещане спрямо безсмисленото бъдене. Може би всеки човек би го описал по различен начин… всеки, който пиейки усеща. „Алкохол” е дисекцията на една душа… „Алкохол” е дисекцията на второто усещане, породена естествено от разминаването между двете… липсата на нещо. На баланс. На нещо друго – на смелост, концентрация, смисъл и – многоточието ще продължи списъка. „Алкохол” е изгнилият дроб на съществуването. Пробитият сърдечен мускул, през чийто отвор читателят – воайорът, консуматорът, наблюдава преминаването отвъд нормите и житейските стереотипи, толкова осезаемо лъхащи на мухъл. И гледа, и чете, и наблюдава, проследява доколко и докога на един човек (в същото време християнин и др.) може да не му пука за неговото тяло, за неговия живот, семейство, работа, въобще за Вселената, а и … за разните други неща, освен за нещото с А. Но тялото понякога е голяма пречка. ТЯ-лото е кутия. Кутията на онова нещо вътре, отвътре, затворено…, което има всякакви различни проявления (толкова различни, колкото различни кутии има в шарения свят). Нещото на К.Т. тропа по капака, дращи по стените, крещи неистово, роптае срещу кръглите ъгли на кутията си. Наднича (плахо) през единствените два прозореца (т.нар. очи) и едва диша през няколкото отавени му за целта отвора. Малкото или голямо (не зависи от размера на кутията) нещо, което може да е хем в кутията си – едно сухо, сигурно, но за много хора скучно място, а в същото време да е някъде отвъд нея. Отвъд времето и пространството, и отвъд света. Нещо, на което му се случват какви ли не неща. Чиято само непримиримост може да накара кутията си – обвивка да се пропука. Да се вмирише. Да поема медикаменти, удари. Да прави секс и … много други неща. Да я стовари на улицата. Да я накара да му поднася букви до прозорците, за да поема нови усещания. За да знае повече, да плаче, да се смее… да се „храни”. То – нещото, непримиримото, я управлява, за да намери това, което търси (без понякога дори да знае какво търси). Или просто я изпитва и експериментира с нея, за да види на какво е способна. Колко ще издържи. Колко може да изпие, изпуши, изпадне. Или, за да ускори просто пълното й разпадане и съответно освобождението си. Някои наричат нещото душа, други – его, психика… сигурно има и други определения. Аз своето го наричам lemidia, защото… ами, така се казва. Нещото на К.Т. си го представям (дори в пробитата му – на прочит – кутия) „красиво, светло и чисто”. Някак спретнато, спокойно и истинско, дори усмихнато. Сега си го представям така. Преди съвсем да прочета книгата, си го представях като тазманийски дявол (не че те не могат да бъдат красиви и всичко, което изброих), но са твърде неспокойни и непримирими. Да, определено така си го представях. Тазманийски дявол, затворен в кутия с два прозореца и няколко отвора, за да диша все пак… или да издиша. Той просто си беснееше в раздрънканата си кутия, за чието състояние се беше постарал доста, и все нещо не му достигаше. На моменти просто внезапно спираше да беснее, гледаше през прозореца в безвремие, или пък се свиваше с брада, опряна в коленете в някой от кръглите ъгли. А може и винаги да си е стоял така, а на мен да ми се е струвало, че беснее. Просто да си е стоял вътре, свит, но непримирим и затова да е карал кутията си да се налива, за да не изглежда, че е просто един спокоен тазманийски дявол, което не е типично за този вид. За да не се чувства така. Да не се чувства такъв, дето не отговаря на това, което е, което „трябва” да е, и което разни други кутии с други неща очакват от него да бъде. Има много различни кутии. Някои са твърде луксозни и претенциозни. Лъскави и добре поддържани. Често в такива неуродливи и изискани кутии се крият гнили неща. Такива, дето не злоупотребяват (все още не съм разбрала критериите за това, какво е зло, спрямо употребата на разните неща!) с кутиите си, карйки ги да пият, пушат, смъркат, падат, пропадат, да се разпадат. Но пък и не се блъскат в стените им. Не търсят, не питат, понякога не мислят, не искат да знаят, не знаят – въобще са си примирени със света и обстоятелствата. Няма значение. Това си е тяхна работа. Аз знам, че всяко нещо, затворено в кутия (каквато и да е) има правото да си я експлоатира както си иска. Да я подлага на всичко, което въображението му сътвори, стига да не безпокои съседите. На всичко, което му хрумне. Да разбере на какво е способна. Да ускори туптенето на сърдечния й мускул, да накара вените й да пулсират, или да спре централно циркулацията (е, това може би е донякъде анти-християнско)… Да блъска по стените й, докато се пропукат, като крехка черупка на яйце. Да стигне до точката на собствения си предел, та да „загуби контрол над свръхконтрола”. Ако оцелее, което оказва се е напълно възможно – да я ремонтира, доколкото позволяват нанесените щети, и след това да продължи да се шляе из… улиците, парковете, света… където си поиска. С бутилка мляко, или с каквото си поиска. Да прави това и онова. Каквото има, или няма смисъл. А и… други неща.

Публикувано в Литературен вестник бр 2 2011г.

ІІ част

В първа част на „Героинът” бе обърнато внимание на автора в един по- общ за културната ни сцена план, статията очерта противоречията спрямо образа, представянето и рецепцията му.  Въпросът, който ни итересува тук и сега (в тази част) е какъв е Тома Марков за българската литература. Както вече беше казано, той има важна функция в изграждането на новата градска култура, но на него се пада да изиграе не само основната роля на писател, а и тази на нейн литературен герой. Ярките личности често имат способността да предизвикват подобни събития. Да, интересен е фактът, че на него са посветени доста редове от творчеството на съвременните  автори. Прекалено много време и място би отнело да се посочат всички, но това например са: Калин Терзийски, който има цяла поема („За ползата от позата”), Стефан Иванов („Разтворени и викащи градски зеници”, „Сума на чая”), Иван Ланджев („Оборище 100”), Радослав Парушев („Да се накозиш с Тома Марков”) стихотворения, Ангел Константинов някои от неговите sms-и, а Иван Димитров е отделил за него неголям откъс от романа си, в който открива тайната на неговите стихотвирения („Животът като липсваща лъжица”). И остава уговорката, че това  само наистина малка част от хората писали за него, на него. Могат да се набележат няколко основни възела, около които се заплита съчиненото. Сюжетът за алкохола и обичта сякаш изпъква на преден план, но всичко по някакъв начин е обвързано с поезията, музата, идеята за вдъхновението. Във посвещенията личи увлечение от посвоему очарователната особа на Тома, случва се и доза ирония, меланхолия или друго, изобщо всяко чувство, което може да предизвика творчествота на поетът с евангелско име. Дългата поема на Терзийски, която е  под формата на диалог между писателя и дъщеря му, излага представата за същината, за това дали е  възможно позата да прикрие истинскана природа или човешкият вид не позволява подобно самоуправство. От стиховете на Иванов, Ланджев и Парушев  пък се долавя усещането за намерен съмишленик (в пиенето, писането и изобщо живеенето), което не противоречи с поемата, а по –скоро допълва образа.

 

Любопитно е кое кара тези автори да пишат за Т.М. в различни стилове и форми. Със сигурност, освен Георги Господинов, в литературата ни няма подобна личност, вдъхновяваща днешните писатели. Основанията могат да се намерят при по- внимателно вглеждане.

Вече беше споменато, че Марков впечатлява и успява да накара човек да види нещата по различен начин, което явно действа провокиращо за хора с писателска дарба и усещане.

Другото сигурно нещо е, че Героинът  е окриляващ приятел, нещо което е трудно да се коментира. Затова да оставим приятелството на приятелите.

Има  нещо друго:

Създателят на поредицата  „бързалитература” (започната с изд. „Жанет 45” ) помага на нови автори (Радослав Парушев, Момчил Николов, Стефан Иванов, Богдан Русев, Васил Георгиев и др.) да си проправят път в съвременната книжнина. Марков сам казва, че отглежда тези автори, за да знае, че са наистина добри и продуктивни. Той, освен лошо момче, се оказва съветник, наставник, ако щете и закрилник на млади хора, който искат и заслужават да бъдат чути и четени.

Вероятно посвещенията може да се четат както някакъв израз на признателност или уважение.

В този смисъл, дори качествата му на писател да останат спорни, е неопровержимо това, което прави за българската литература. Той не създава свои протежета, бездарни драскачи, опитващи се да подражават някому. Тези хора са личности, талантливи, различни, с идеи и желание. Достатъчно млади и необременени от стари режими и т.н. отминали истории. Те пишат с умение и увереност, забавляват се, защото знят какво правят и, че го правят добре.

Ясно е – нови сръчни автори трябват незабавно на съвременната ни книжна култура, която започва тепърва да се развива масово, а вкусът на читателите е още несигурен и лесно контриулируем. Все по- често се чуват мнения, че България навлиза в нов силен литературен период. Интересно ще е да наблюдаваме разгръщането на младите, част, от които са споменати тук. Със сигурност коментарите около тях винаги ще останат нееднозначни, също както и за Тома Марков. Все пак нека всеки има своето право на избор, но също и на възможност. Защото именно възможност за собствено развитие е това, което Марков предлага за литературата ни.

Публикувано в Литературен вестник 2011г.

І част

Зрелище – основата, на която залага Тома Марков. Изявите му са цапардосващи, блъскащи, хлопващи, тяскащи. Логично, новите форми изискват ново представяне.

Лошото момче на българската литература, беззъбият поет, бунтар, лайно или направо казано – Тома Марков. Подобни определения лесно се лепват за него и сякаш добре му прилягат. На пръв поглед наистина какво ново може да се каже за него. Той е момче почти на средна възраст, с вид на алкохолик, а може би и на наркоман, който твърди за себе си, че е един от най- добрите поети, а хората така и не искат да му повярват. Разбира се, всеки сам избира какво да чете. И дали изобщо да чете. А Тома Марков пише поезията си с толкова жив език, че обикновено излиза от представите за литература изцяло. Така се стига до положение, при което новото градско слово провокира въпроси за качеството на съвременната ни литература и дали това въобще е литература. И едно от най- ярките петна на градската култура е именно поетът Марков. Изобщо чуе ли се неговото име във въздуха започва да кръжи духът на мнителността.

Истината е, че това, което той прави не е никак ново.

Слам поезията (poetry slam) започва да атакува света, тръгвайки от Америка някъде в средата на 80-те. Замислена е като конкурс, в който жури е публиката, а поетът трябва да представи нещата си на сцена, накрая журито определя един победител. Така се получава нещо доста хитро – от една страна публиката получава зрелището, от друга, авторът признание (или освиркване, което също е вид признание…). Този вид поезия е изключително популярна в САЩ, Германия, Канада, Австралия и др. С времето се развиват и поджанрове, понакога е разрешено използването на реквизит, музика, балет или костюми, друг път поетът трябва да се справя сам на сцената с ограничено време. В България има опити за организиране на подобни конкурси, но те се случват пред тесен кръг публика. Тази форма на литературата е едновременно нова, но също напомня на древните аеди.

На тукашните литературни четения рядко има условие за излъчнане на победител, заради което много от писателите предпочитат просто да излязат пред хората, да прочетат там-каквото-има-да-четат и да си излязат. Изяви от този тип се приемат най- често за добро представяне, защото българската публика е консервативна. Тя трудно приема разчупване на идеите. Все още много хора не усвояват неримувана поезия, а какво да говорим за шумните пърформънси с умишлени провокации – циничен език, грубо поведение, алкохол, наркотици и други такива неморални неща.

Толкова скандален е Тома Марков. Появите му винаги се забелязват и коментират. Заемайки позата на пропаднал тип, той предлага своята стока – написаното. Факт е, че за един продукт рекламата никога не е излишна. Спорът дали това е поза или не, няма особен смисъл, защото както поетът, така и поезията са неща, които обитават пространство, различно от битовото и буквалното. Смисълът да заявява себе си по такъв начин е да се затвори кръгът, да се получи цялост, да се разбудят повече сетива. Но когато зрелището се сблъска с неориентираните вкусове на публиката се получава конфликт, резултатите, от който са, неразбран поет с неблагодарна публика или бездарен писател и излъгани зрители, зависи от гледната точка. Вероятно и двете страни дълго ще останат на своето мнение. В това няма нищо чак толкова трагично. Хубаво е нещата да се развиват и променят, нови неща да се случват, защото застоят би трябвало да предизвиква повече съмнения и отвръщение, отколкото обновяването. Във всяко изкуство винаги има начин нещата да станат иначе, усещането да се обърне и да откриеш, че не всичко е видяно. Успокояващо е да знаеш, че има някой, който всеки момент може да те предизвика и да обърне понятията. Шансът това да е Тома Марков се равнява на приблизително 100%.

Публикувано в Литеранурен вестник брой 35 2010г.