Изходът – или там, където човек е свободен I

(за пресечните точки между два разказа)

Съвременна европейска проза. Тази категория обединява стотици имена, доколкото нещо може да обедини стотици различни (някои коренно) единици. Колкото океанът може да обедини безбройното множество от биологични видове. Някъде там – в дълбоките води на тази проза, се пресичат до преплитане и препокриване (на маршрутите, героите, внушенията…) две от нейните иначе коренно различни единици.

Немски автор, добил голяма известност сред четящите среди в цял свят с романа „Измерването на света” (2005), наричан „суперзвезда на немската литература”. Известност, довела до следващата му книга – „Слава” (2009), в която изкусното преплитане на героите, мрежите, самоличностите и историите, предизвиква още по-силно читателското внимание и интерес. Предизвиква ни да я прочетем наведнъж, а след това отново – докато детективски проследяваме изтъканата от автора социална мрежа. Да вникнем отново във всеки един от деветте разказа – глави на един роман. И български автор-адвокат – добил местна известност с добрата си проза, довела до също толкова (че и отгоре) добра проза, който има намерение да напише роман.

Разказите от поредната добра книга на Даниел Келман са кратки, интересни и само-достатъчни си (тоест съвсем спокойно могат да съществуват в пространството като отделни истории). Като глави на роман са обаче такива, че нито една не може да съществува самостоятелно, без другите, защото е необходима за общия смисъл, а и за своя собствен, чрез другите. Наситени до пре- със смисъл, до крайност, или до „Изход”. Задаващи въпроси за самоличността и подлагащи на аутопсия легитимността на съществуването. Кои сме ние? Какво сме? Материя или енергия? Тела със съзнание, което може да угасне всеки един момент? Тела с едно или повече съзнания? Имаме ли собствена самоличност? Сме ли личности? Имаме ли смисъл, функция, мисия, освен тези на разнообразни персонажи на различни истории, продукт за пишещи умове, подхранващ музата им с поведението си… Кое е реалността: ние, или нашите отражения? Твърде много въпроси. Има ли изход от задънената им улица? Изходът винаги касае въпроса за личността и самоличността. Въпроса кога и къде човек е свободен. Тези разкази предизвикват тази лична свобода, като я карат да се търси и намира, или да се изгуби окончателно, сред многото само-личности. Сред истината и измислицата, фикцията и реалността, разказите и разказването, героите и техните писатели (или обратното). На тази авторефлекция се подлага и самият автор. Напълно вероятно е той да попадне в един от собствените си капани с понижена асерторичност или „формалната претенция за правдоподобност”. Как? Като изпусне от поглед някой от героите си и го остави да дезертира към друга история, друг разказ, друга страна на друг автор. Или просто като някой напише неговата история. Някой с друга самоличност.

Един герой – попаднал в две различни истории в различно време и пространство, истории на двама различни автори, които единствено обединява океанът СЕП (съвременна европейска проза). А може би и нещо по дълбоко, криещо се в дълбините на колективното несъзнавано, като наклонност към шизофрения, вследствие от непознаването на собствената самоличност? Вторият (поред) автор, за когото става въпрос тук е Васил Георгиев. Българин-писател-адвокат-преподавател. Той пише кратки (де)градски разкази, с висока концентрация на смисъла, дълбок подтекст, изненадващи и неочаквани сюжетни обрати и на моменти брутален изказ, в хомогенна смесица с интересни факти и всякакви теми – от баналната любовна, през социални, до засягащи крайния либерализъм… „Будистки плаж” (2008) е първият му сборник с разкази, приет много добре от критиката и четящата публика. Нов висок скок в развитието на късия разказ за последните 20 години. Двайсет и пет истории с много факти, много само-личности, с всичко изброено по-горе – много добре дозирано. Те не образуват роман, но засягат иначе мухлясалата тема за любовта по един доста алтернативен начин. Да, според мен във всяка една от историите присъства темата за любовта, освен многото други. Смесицата от множество теми, противно на очакванията прави разказите наситени, но не разнолики и фрагментарни. Това са разкази за една граница (донякъде такива са и тези от „Слава”). Границата между съня и реалността, на която все още сме с „пълни ръце” – пълни с копнежите от съня си, секунди преди да се събудим в леглото си без нищо, освен спомена и усещането за загубата. Границата на психическата стабилност. Моментът на умствена будност и телесна парализа. Един сбор от пълна измислица с голяма правдоподобност – оксиморонно, но такава е и прозата на Васил Георгиев. Може би това е една от причините един от героите му, безнаказано и почти незабелязано да дезертира в… Германия, в романа на Келман. Да, Гюнтер от четвъртия поред разказ „Където човек е свободен” от „Будистки плаж” се подвизава в Австрия, където губи самоличността си, откъдето пък явно решава да продължи да я търси под друго име, в друг разказ на друг писател, където ще намери „Изходът”, чрез „Слава”-та (на Даиел Келман), може би към себе си, или към съвсем друго място и история. Една от възможните хипотези за бягството на Гюнтер е, че е търсач на „Слава”, който със сигурност е чел „Измерването на света”, наясно е с успеха, който е достигнал авторът му, написвайки най-продаваната немска книга от 1945 г. до днес, и това го е накарало да спре избора си на него за свой нов „демиург”. Васил Георгиев може би би имал доста по-интересно предположение, но ще го оставя на него. Все пак, героят си е негов, или той е на героя си – въпросът е спорен, в чиито обяснения се зацикля, понеже нямат верен отговор. Друго мое предположение е, че Гюнтер просто е продължил да търси своята самоличност. Защото в „Където човек е свободен”, като че ли така и не я намира. Той всъщност просто изчезва, твърдейки, че преминава от другата страна, където е щастлив. От другата страна е там – където човек е свободен. Дори човек, който цял живот живее в най-близък досег с известността (къщата на Гюнтер – обикновена сграда на обикновен човек – е долепена до „Хундертвасер хаус”), но никога не я усеща и изживява. А известността коства личната свобода. Това е заключението, до което достига Ралф Танер от „Изходът” на Келман. Той я губи, заедно със самоличността си, което пък на него му доставя така необходимата на Гюнтер свобода. „Той пъхна ръце в джобовете и тръгна бавно по улицата. Значи бе намерил изхода. Беше свободен.”(„Слава”).

Тези два разказа засягат темата са отражението на личността в света. Това не е просто популярната тема за шизофренията, позната в множество художествени текстове и филмови продукции, тук от двамата автори връстници се поставя въпросът за самоличността като най-необходимия код за идентификация. А аз си задавам въпроса дали проблемът със самоличността не е общоевропейки синдром, плуващ във водите на литературата?

Следва: конкретните пресечни точки, или общата история на Гюнтер-Ралф, разказана от Георгиев и Келман.

Реклама

„Деград“ – другият наш възможен живот

Градски разкази? Да. И все пак по-точно казано ДеГрадски.
Третият сборник на Васил Георгиев довършва започнатото с разказите от „Будистки плаж”, които всички нарекоха обещаващи. И обещаното е изпълнено 3 години по-късно, представяйки 13 чудесни парчета в „Деград”. Разказите са социални, но не в социалистическия смисъл. В никакъв случай не са нравоучителни. Послание има, но само за онзи, който сам го открие.
Съзнателно предпочитам да избягам от аналогията със стила известни писатели, защо смятам, че именно индивидуалният маниер на писане прави съчиненията в сборника толкова добри. Васил Георгиев смело и умело си служи с абсурда, гротеската, в разказите има и много ирония. Заиграването с езика е от голямо значение за вътрешната структура на съчиненията и помага на сюжетите. Неочакваният край успява да се случи, където е необходим и също е доста често използван. Ненадейният финал върви по границата със случайното и може да накара читателя да се зачуди дали няма някакво объркване при печата. Но е лесно подобно нещо да се избегне с малко по-внимателно четене. Самото заглавие Деград може да се разчита като назоваване упадъчната личност, но мисля, че има друг смисъл. Разрушени са не ценностите, разрушено е обществото.

В сборника се усеща екзистенциалното отношение на модерния деГрадски герой. Той може да намери своята свобода в собственото си съществуване. Дори и на първо четене да не звучи съвсем така, човекът деград успява да живее рационално, въпреки всичко нереално, което му се случва. В крайна сметка, всичко е въпрос на възможност.
Точно така е в шестото парче „Възможности”, което Богдан Русев е определил като „хладилен магически реализъм” на задната корица на книгата. Да, в историята участва хладилник, но дали едно мозъчно сътресение трябва да се нарече магически реализъм, не е толкова лесно да се каже. Но е възможно.
Избирам да наблегна на този разказ, защото според мен общува с последния лист на книгата, който автора е озаглавил „Защо написах тази книга”. Той не е включен към разказите, но е много вероятно да ви е любимото парче. Текстът е кратък, но особено силен и много личен. Без въпроси дава редица отговори. Например, това, че физическият край е „единствената възможност” в нашия живот е ясно, но самото живеене предлага вероятности, които могат да се крият в собствения гардероб. Даже може сам да си ги скрил там.
Този шести разказ, исан от първо лице, започва с раздяла. Героят Васо предпочита „разумното излизане извън предварително зададения модел”, което е навлизане в несигурното, но пълно с очаквания и добри, лоши и най-лоши възможности, бъдеще. За осъществяване на последното, главен действащ уред може да бъде хладилникът, чието изнасяне от общия дом е знакът, раздялата с добрата Силвия. И, както се случва в добрите истории, и тук се получава преобръщане. Буквално. То довежда до една от най-неочакваните възможности за Васо, която едва ли сам би избрал, защото е твърде безобразна. Тази история е една от най-комичните в сборника, но не и за героя, защото, оказва се могат да му се случат твърде сериозни изменения в заеманите позиции. Извод има, но аз няма да го кажа. Има нещо свързано със съдбата и възможностите, които крие, въпреки козовете, които смяташ, че си скрил сам.
Самият Васил Георгиев отказва да дава готова поука. Защото тя е невидима, но истинска, за този, който може да чете. Добрата литература няма нужда от обяснения, защото е разбираема. Такива са разказите от „Деград”, смели в изказа, абсурдни и разбираеми.
Както казах в началото, първото обещание беше изпълнено. Смятам, че с този сборник идва и едно ново. Васил Георгиев може да се докаже като автор на добра проза и в по-голям обем – роман, например. Възможно е.