Поетичният портрет на прозаика-драматург

Додето всички тук се стремят към някаква, дори и мнима цялостност, поетът пребивава сред откъслечното – той просто не може иначе. Неговата цялостност е дотолкова отвъд представимото, че и сам не може да я осъзне и  изрази.

Едвин Сугарев

Поезия, проза или драматургия? Когато става въпрос за писането на Иван Димитров, този въпрос виси във въздуха, особено в актуалното време на пропускливост на жанровете и взаимното им преминаване едни през други. Поет на портрет е поетичен допинг. Доста любопитно е каква критика щеше да си отнесе от Серафим Северняк, ако беше излязла през 40-те години на миналия век, например, но за радост излиза сега, през 2012 г., когато е вероятно да си отнесе няколко дълбокомислени рецензии, констатиращи закупуването на книгата, това, че авторът й се подвизава в столичния Арт-хостел, размятайки растите си зад бара и, че е готин или най-малкото забелязващ се. Заслужава да си отнесе и доста прочити, защото е интересна и провокира размисли. Поезията е хлъзгав терен за осмисляне и анализ. Днешната, която е асоциативна и подвижна, понякога с бледи и едва доловими внушения и препратки, друг път с ясни и категорични, точни попадения, е един съвсем адекватен портрет на отношението ни към нещата, на положението ни тук и сега. На автора, на блогъра, на пишещия, четящия, мислещия в света днес, в ситуацията на… ето тук може да се помести един дълъг списък с неща – ситуационни примери. От какво се оплакват авторите днес? Оплакват ли се изобщо, или издават малотиражни и малоформатни книги без оплакване, защото държавата ни иска да има култура, а на тях им се пише? Важно е, че се издават, а книжките с поезия, колкото и дълго да се подвизават по рафтовете вкъщи, винаги могат да бъдат прелистени с нов поглед. Това им е хубавото – дългосрочна инвестиция са. Прозата все пак може да се разкаже и преразкаже. Това не е основателна причина да се ползват книги с поезия. Консумирането на такива облагородява, задоволява сетивата и храни поетите – буквално, после те, вече сити, напълнили стомасите си със стихове, я преработват и изливат нова, като recycling system. Засищането с поезия е здравословно.

Поезията на Иван не е вчерашна. Тя върти бясно педалите на колелото по пешеходната алея. Без каска и челник, но с отличителни знаци, типични за самата нея, макар и повлияна донякъде, според други автори доста, от Георги Господинов (Всъщност кой от младите автори днес не е повлиян от господин Господинов?) и Елин Рахнев. Поезия, която, ако реши си опъва палатката в градската градина или се мята на стоп, ей така, накъдето. Преминава бързо или бавно на червено през сезоните и отчита винаги света наоколо, краде усещания, оставя ги да преминат през нея, да оставят следа, после ги пуска пак да тръгнат нанякъде – безпризорни, според волята си. В нея – дълбоко и на повърхността – има цъфнали вишни, но има и поет социален ангажимент, а не само любов и голи форми, въпреки че любовта присъства и се чете на всеки втори ред. Обясненията в привързаност обикновено са дигитализирани, а смъртта е равна на късо съединение или липса на виртуално пространство – Без тебе интернетът ми е мъртъв. На моменти се усеща някакъв краен работохолизъм, който довежда до опашката в бюрото по труда – cv. Остатъчните усещания спрямо бившите, очакването с жив интерес и любопитство на бъдещите и постоянното присъствие на настоящите: жени, приятелки, църкви, пейки, залези, дървета, израелски, вишневи момичета, които винаги са толкова красиви, уплътняват книжното тяло, стигайки до заключението, че любовта е куче. Стихосбирката е лична, но не прекалено, и не по-малко социална. Субективна, без да стига до интровертност, и ненатрапчиво обективна в същото време. Цялостна, индивидуална, четивна и лека. Има непорочни метафори, които радват сетивата и посяват размисли за езика, който тук не е загубил силата и смисъла си. Не са просто изтървани и изплюти, като костилка на плод, а са някак предъвкани и осмислени, и смислени. Хубаво нещо са метафорите, особено когато звучат през мегафон, както неведнъж се е канил въпросният автор да чете поезията си. Такова е естественото им звучене, което, ако преминат през материалното тяло на такъв, ще се засили на втора степен. Това е поезия не само за четене в самота. Тя твърде добре звучи в градинките и на литературните четения и пърформанси – гъвкава и артистична е и може да играе много роли, като автора си. Поет – играещ като истински актьор, прозаик, който може да бъде хероинов наркоман, без да е употребявал твърди наркотици, драматург, който умее да гледа през Очите на другите, отчитайки гледни точки и перспективи, барман, който свири на дидж, тарамбука и китара. Гласът в книгата е на един безкабелен, уайърлес поет, с отрязан кабел и мъртъв нет, беден, без стотинки, старче без зъби, нафталинен господин ще бъде някой ден, за някои жени дори – никой, но в парка, докато разхожда само книгите си е Иван Димитров. Готов да нанесе непощадим damage на всички мъже заради нея, защото винаги е тя. Разхожда я из стиховете си. И винаги е толкова красива, докато до нея той е винаги настръхнал, сред трусове от седем по рихтер любов. Преди да я срещне върти опашка, а след това вие влюбено.

На тази книга дори не й е необходимо съдържание. Надявам се, че в следващите издания грешката няма да бъде поправена. Ако ви се чете нещо по-дълго, просто отваряте точно по средата и се насочвате по посока на задната корица, където се подвизават поемите, малко тежки на моменти, защото аз лично съм свикнала на по-кратките неща на Иван и обичам да ги поглъщам на дози. Не се улавя съвсем целостта им, което не е задължително условие – колкото и да са дълги, да бъдат цялостни. Фрагментарни са за поеми, но не се зацикля, докато се четат. Късите форми (от средата –> напред) са много чувствителни, плодови и закратко семейни, което успява да развали вкуса на любовта и плодовете, дори на меда.

Какъвто и който и да е, авторът присъства осезаемо в поезията си, населява портрета си по дориангрейски – и млад, и стар. Крачи нервно с ръце в джобовете, докато потропва с пръсти по бедрата си (имитирайки писане по клавиатурата или свирене на тарамбука или китара) винаги в ритъм – музикално-поетичен. Рахожда се от първата до последната корица – чертаейки портрети, без да стига до съдържанието – така присъщо на книгите. Отсъствието му е формално, защото съдържание има и то е на всяка страница, ред, дума.

Единственото, което иска да прави, споделя поетът във втората част на книгата, и, което, за радост на четящите днес, прави, е да пише – в България – държава, която не иска да има култура. Резултатът е един пълнокръвен портрет на поет. Стихосбирка без съдържание, с твърде лична поезия със социална ангажираност, крещяща без помощта на мегафон.

Стихосбирката на Иван Димитров „поет на портрет” е част от платформата за съвременно изкуство София: Поетики, чиито основен партньор е Фондация Америка за България.

Реклама

За живота като…

Животът като сцена. Романът „Животът като липсваща лъжица“ на Иван Димитров като сценарий. В главната роля е Никола – свободолюбив студент с планове за бъдещето и някаква концепция за настоящето. Ходи на лекции, чете готини книги, чете доста. Няма особени грижи, изживял е едно супер забавно лято и му предстои нова година в университета. Младеж, който в общи линии е наясно със себе си, живее си и се забавлява. Под натиска на екипа от сценаристи (родителите му) Никола приема да изиграе ролята на наркоман в собствения си живот. В началото я отказва категорично, дълго време се дърпа и прави неуспешни опити да я подмине. Но тя здраво го е хванала в сценичния си капан, достатъчно здраво, за да не му остане друго, освен да я приеме. Поддържащата роля е също много силна. Изпълнява се от липсващата лъжица, чието отсъствие подплатява осезаемо играта й.

Романът е една добра доза проза. Изчита се наведнъж. Разходката из страниците му помества в себе си размотаване из градинките, домашен арест, престой в комуна, лечение в Испания и шляене из софийските улици. Включва пристрастяване, приятелства, размисли върху обстоятелствата, живота, света, съществуването, любовта и самата нея. Освен главните герои, другите персонажи също са интересни. Не знам дали са достатъчно достоверни, по отношение на зависимостите им, но пък не са скучни. Темите им на разговор се въртят доста около дрогата, но това някак естествено се обуславя от ролята на лъжицата, която е общият липсващ елемент в живота им. Езикът не е дразнещ и изкуствен и човек може спокойно да полафи с героите. Боян – най-близкият приятел на Никола има разнообразни интереси и въобще алтернативни разбирания за света и живота. Те може би до голяма степен го отвеждат към заниманията му в края на историята. Всеки от героите по някакъв начин е зависим. Никола в живота си преди романа е само на ниво пушене на трева, някъде към средата, поради обстоятелствата, преминава на морфин, а на финала го виждаме да държи спринцовката с херца. Тъй като последната страница от сценария – окончателното случване – не е отпечатана, така и не става ясно дали течността от спринцовката преминава във вените на Никола, или не, но пък в тази последна сцена най-силно се усеща ролята на лъжицата, появила се в началото – част от същата сцена, за да се включи като най-важния посредник в края. Усещащата се през целия роман липса тук балансира с абсолютното й присъствие – постфактум – пренесено от началото, чрез съдържанието на спринцовката.

Оригинални, доколкото това определение е в духа на романа, са преходите между отделните части (глави). Правят текста цялостен и увлекателен, а и не са досадно дълги, което е добре за съвременните романи, които се четат бързо, колкото и бавно да са написани. Това ме подсеща за нелепата завръзка, едно от двете неща, които ме подразниха в романа. Второто нещо, но тук може и проблемът да е в моята рецепция, е, че някак не успях да си представя Никола с визия на мачо, както бе описан, когато се връща от Испания, след година лечение, но той твърде бързо си възстанови стария образ и имидж. По въпроса за завръзката –  изглежда, сякаш е вдъхновена от сапунка, но донякъде последвалите действия размиват това усещане, отмиват петната от сапунените мехури от плочките на възприятията. Тя се върти около тестовете, с които Никола бива набеден за наркоман. Те са непрофесионално объркани от лелките в лабораторията, а Никола дори не си прави труда да ги опровергае, да поиска да бъдат направени нови. Реакцията му някак е твърде пасивна за уж свободомислещия му дух и характер. Но вероятно тук вече сценарият е започнал да му влиза по-надълбоко под кожата, и непроявата на самозащита е реакцията на актьора – Никола нееднократно споменава, че е имал желание да  учи в НАТФИЗ.

Имаше няколко удобни момента, в които да спре играта, но той стоически не им се поддаде. Мълвата го матира, той предусещаше нарастващата й сила, но тя го издебна в най-удобния момент и той не успя, или не искаше да реагира, да й се изплъзне. Така той заигра по свирката й, заигра по сценария, предваритено зададен от романа. В случая на сцената на собственият си живот. Играе себе си, но такъв, какъвто го виждат другите, докато само той знае, че не е точно така. Поне в началото и някъде до средата. Постепенно обаче ролята взима превес над реалния Никола и той се сближава с морфина. Сближава се и с Жана (една наистина красива част от историята), която пък си е близка с хероина. Май именно в епизода с Жана Никола си е Никола, без оглед на зависимостите, освен тази към самата нея. Но пък именно поради нея той е напълно себе си.

Оказва се, че животът зависи от зависимостите. Че въпреки липсата на лъжицата, зависимостта присъства и въпросът, който остава накрая и след края е: Дали има разлика в избора, който ще направи героят² след всичко, което се е случило на предишните страници. Според Никола е все тая дали ще забие иглата във вената си, или ще стъпче спринцовката с крак. Според него и двете възможности са еднакво правилни, но Иван Димитров не дава оценка, вероятно защото присъствието на лъжицата в служба на иглата, е въпрос на личен избор в живота на човек.