Алкохол и други неща

Докато има алкохол, ще има алкохолици… „Има и други неща”, казват, освен алкохола. Значи има и други хора, освен алкохолиците. Например… християните. Тях вероятно ще ги има, докато има хора. Хората – докато я има Земята (но това е между другото). А докато я има Земята, ще има извънземни. Калин Терзийски сигурно ще го има във всички случаи. Даже си мисля, че ще го има, дори ако няма алкохол. Защото при него другите неща сякаш са налице (или на хартия). Някак ми е странно да говоря така за човек, когото не познавам, но след последната чаша вино, докато дочитам „Алкохол” (чиито последни страници са неумишлено напоени с бира – ей така, за да е по-автентично) имам чувството, че сме пили заедно. Е, той последния път пиеше мляко, но… каквото и да пиеш, лицето ти винаги се отразява в дъното на чашата… Усещала съм безброй пъти досега безсмислието на тук и сега, някога преди време, там и тогава, въобще на цялото съществуване, бъдене и пребиваване… И (преглъщайки глътка кафе) си мисля: Колко по-лек става „наистина” камъкът на шията, докато човек поглъща чаша алкохолно питие, зацикляйки в безвремие или стопявайки се в „блудкавото безсмислие на днешното време“. Алкохол-ЪТ е средство (не средството, защото „има и други неща”) за придобиване на друго (ново, различно) усещане спрямо безсмисленото бъдене. Може би всеки човек би го описал по различен начин… всеки, който пиейки усеща. „Алкохол” е дисекцията на една душа… „Алкохол” е дисекцията на второто усещане, породена естествено от разминаването между двете… липсата на нещо. На баланс. На нещо друго – на смелост, концентрация, смисъл и – многоточието ще продължи списъка. „Алкохол” е изгнилият дроб на съществуването. Пробитият сърдечен мускул, през чийто отвор читателят – воайорът, консуматорът, наблюдава преминаването отвъд нормите и житейските стереотипи, толкова осезаемо лъхащи на мухъл. И гледа, и чете, и наблюдава, проследява доколко и докога на един човек (в същото време християнин и др.) може да не му пука за неговото тяло, за неговия живот, семейство, работа, въобще за Вселената, а и … за разните други неща, освен за нещото с А. Но тялото понякога е голяма пречка. ТЯ-лото е кутия. Кутията на онова нещо вътре, отвътре, затворено…, което има всякакви различни проявления (толкова различни, колкото различни кутии има в шарения свят). Нещото на К.Т. тропа по капака, дращи по стените, крещи неистово, роптае срещу кръглите ъгли на кутията си. Наднича (плахо) през единствените два прозореца (т.нар. очи) и едва диша през няколкото отавени му за целта отвора. Малкото или голямо (не зависи от размера на кутията) нещо, което може да е хем в кутията си – едно сухо, сигурно, но за много хора скучно място, а в същото време да е някъде отвъд нея. Отвъд времето и пространството, и отвъд света. Нещо, на което му се случват какви ли не неща. Чиято само непримиримост може да накара кутията си – обвивка да се пропука. Да се вмирише. Да поема медикаменти, удари. Да прави секс и … много други неща. Да я стовари на улицата. Да я накара да му поднася букви до прозорците, за да поема нови усещания. За да знае повече, да плаче, да се смее… да се „храни”. То – нещото, непримиримото, я управлява, за да намери това, което търси (без понякога дори да знае какво търси). Или просто я изпитва и експериментира с нея, за да види на какво е способна. Колко ще издържи. Колко може да изпие, изпуши, изпадне. Или, за да ускори просто пълното й разпадане и съответно освобождението си. Някои наричат нещото душа, други – его, психика… сигурно има и други определения. Аз своето го наричам lemidia, защото… ами, така се казва. Нещото на К.Т. си го представям (дори в пробитата му – на прочит – кутия) „красиво, светло и чисто”. Някак спретнато, спокойно и истинско, дори усмихнато. Сега си го представям така. Преди съвсем да прочета книгата, си го представях като тазманийски дявол (не че те не могат да бъдат красиви и всичко, което изброих), но са твърде неспокойни и непримирими. Да, определено така си го представях. Тазманийски дявол, затворен в кутия с два прозореца и няколко отвора, за да диша все пак… или да издиша. Той просто си беснееше в раздрънканата си кутия, за чието състояние се беше постарал доста, и все нещо не му достигаше. На моменти просто внезапно спираше да беснее, гледаше през прозореца в безвремие, или пък се свиваше с брада, опряна в коленете в някой от кръглите ъгли. А може и винаги да си е стоял така, а на мен да ми се е струвало, че беснее. Просто да си е стоял вътре, свит, но непримирим и затова да е карал кутията си да се налива, за да не изглежда, че е просто един спокоен тазманийски дявол, което не е типично за този вид. За да не се чувства така. Да не се чувства такъв, дето не отговаря на това, което е, което „трябва” да е, и което разни други кутии с други неща очакват от него да бъде. Има много различни кутии. Някои са твърде луксозни и претенциозни. Лъскави и добре поддържани. Често в такива неуродливи и изискани кутии се крият гнили неща. Такива, дето не злоупотребяват (все още не съм разбрала критериите за това, какво е зло, спрямо употребата на разните неща!) с кутиите си, карйки ги да пият, пушат, смъркат, падат, пропадат, да се разпадат. Но пък и не се блъскат в стените им. Не търсят, не питат, понякога не мислят, не искат да знаят, не знаят – въобще са си примирени със света и обстоятелствата. Няма значение. Това си е тяхна работа. Аз знам, че всяко нещо, затворено в кутия (каквато и да е) има правото да си я експлоатира както си иска. Да я подлага на всичко, което въображението му сътвори, стига да не безпокои съседите. На всичко, което му хрумне. Да разбере на какво е способна. Да ускори туптенето на сърдечния й мускул, да накара вените й да пулсират, или да спре централно циркулацията (е, това може би е донякъде анти-християнско)… Да блъска по стените й, докато се пропукат, като крехка черупка на яйце. Да стигне до точката на собствения си предел, та да „загуби контрол над свръхконтрола”. Ако оцелее, което оказва се е напълно възможно – да я ремонтира, доколкото позволяват нанесените щети, и след това да продължи да се шляе из… улиците, парковете, света… където си поиска. С бутилка мляко, или с каквото си поиска. Да прави това и онова. Каквото има, или няма смисъл. А и… други неща.

Публикувано в Литературен вестник бр 2 2011г.

Реклама

Героинът Тома Марков І

І част

Зрелище – основата, на която залага Тома Марков. Изявите му са цапардосващи, блъскащи, хлопващи, тяскащи. Логично, новите форми изискват ново представяне.

Лошото момче на българската литература, беззъбият поет, бунтар, лайно или направо казано – Тома Марков. Подобни определения лесно се лепват за него и сякаш добре му прилягат. На пръв поглед наистина какво ново може да се каже за него. Той е момче почти на средна възраст, с вид на алкохолик, а може би и на наркоман, който твърди за себе си, че е един от най- добрите поети, а хората така и не искат да му повярват. Разбира се, всеки сам избира какво да чете. И дали изобщо да чете. А Тома Марков пише поезията си с толкова жив език, че обикновено излиза от представите за литература изцяло. Така се стига до положение, при което новото градско слово провокира въпроси за качеството на съвременната ни литература и дали това въобще е литература. И едно от най- ярките петна на градската култура е именно поетът Марков. Изобщо чуе ли се неговото име във въздуха започва да кръжи духът на мнителността.

Истината е, че това, което той прави не е никак ново.

Слам поезията (poetry slam) започва да атакува света, тръгвайки от Америка някъде в средата на 80-те. Замислена е като конкурс, в който жури е публиката, а поетът трябва да представи нещата си на сцена, накрая журито определя един победител. Така се получава нещо доста хитро – от една страна публиката получава зрелището, от друга, авторът признание (или освиркване, което също е вид признание…). Този вид поезия е изключително популярна в САЩ, Германия, Канада, Австралия и др. С времето се развиват и поджанрове, понакога е разрешено използването на реквизит, музика, балет или костюми, друг път поетът трябва да се справя сам на сцената с ограничено време. В България има опити за организиране на подобни конкурси, но те се случват пред тесен кръг публика. Тази форма на литературата е едновременно нова, но също напомня на древните аеди.

На тукашните литературни четения рядко има условие за излъчнане на победител, заради което много от писателите предпочитат просто да излязат пред хората, да прочетат там-каквото-има-да-четат и да си излязат. Изяви от този тип се приемат най- често за добро представяне, защото българската публика е консервативна. Тя трудно приема разчупване на идеите. Все още много хора не усвояват неримувана поезия, а какво да говорим за шумните пърформънси с умишлени провокации – циничен език, грубо поведение, алкохол, наркотици и други такива неморални неща.

Толкова скандален е Тома Марков. Появите му винаги се забелязват и коментират. Заемайки позата на пропаднал тип, той предлага своята стока – написаното. Факт е, че за един продукт рекламата никога не е излишна. Спорът дали това е поза или не, няма особен смисъл, защото както поетът, така и поезията са неща, които обитават пространство, различно от битовото и буквалното. Смисълът да заявява себе си по такъв начин е да се затвори кръгът, да се получи цялост, да се разбудят повече сетива. Но когато зрелището се сблъска с неориентираните вкусове на публиката се получава конфликт, резултатите, от който са, неразбран поет с неблагодарна публика или бездарен писател и излъгани зрители, зависи от гледната точка. Вероятно и двете страни дълго ще останат на своето мнение. В това няма нищо чак толкова трагично. Хубаво е нещата да се развиват и променят, нови неща да се случват, защото застоят би трябвало да предизвиква повече съмнения и отвръщение, отколкото обновяването. Във всяко изкуство винаги има начин нещата да станат иначе, усещането да се обърне и да откриеш, че не всичко е видяно. Успокояващо е да знаеш, че има някой, който всеки момент може да те предизвика и да обърне понятията. Шансът това да е Тома Марков се равнява на приблизително 100%.

Публикувано в Литеранурен вестник брой 35 2010г.