Депресията и душевните болести са чумата на времето, в което живеем, а лечението, което ни предлагат специалистите, невинаги е успешно, докато оцеляването най-често зависи от самите нас. Изборът да оцелеем като качествени и активни субекти, въпреки душевните си състояния: неврози, психози, депресии, влюбвания, направен от Джон Наш в „Красив ум”, без да се подложим на активно лечение, което да ни отнеме жизнените функции, може би е по-добрият, но само когато сърцата ни са отворени. Дали за самолечението е необходима огромна доза егоцентризъм, или по-скоро точно обратното – имунитет срещу егото ни и непрестанна борба с него?

„Самомнението и раздутото его са двата най-вредни странични ефекта на писането.”, споделя Елиф Шафак в „Черно мляко”, където героинята страда от следродилна депресия и бива разкъсвана от вътрешните противоречия на същността си, чиито основни характеристики са: писател, номад, космополит, обичаща суфизма жена, пацифист и вегетарианка. Съвсем нескромно говори за себе си като за една крайно еманципирана и свободолюбива пътешественичка с остър ум, дар слово и голяма писателска дарба, дори изтипосва портрета си на корицата на „Черно мляко” – държейки като новородено в любяща майчинска прегръдка романа си, който да отрази и изкопае тунел навътре-навътре в нея и нейните много лица. Две години по-късно, в „The forty rules of love”, ще говори отдадено и с убедеността на истински суфист за вътрешния джихад, проповядван от Руми и дервишите, чиято основна цел е да се борим именно срещу егото си, докато не го победим. Дали самоанализата и писането на тези две книги, не е път на това личностно освобождаване? Дали вярата в „Любов” не е достигане до нов етап, където егото на писателя бива преодоляно само чрез въртящ се дервишки танц? Защо любовта към собственото дете – в човешки облик, не е достатъчно силна, да пробуди това очистване? Или пък е?

В „Черно мляко” Шафак споделя ярък спомен с баба си, която е лекувала кожни болести. Там старата лечителка мъдро проповядва, че молитвата помага, но трябва да се отчита силата на кръга. Ако човек иска да унищожи нещо, било то дефект, брадавица или човешка душа, единственото, което трябва да направи, е да я огради (със стени), за да изсъхне. Това именно послание е възприето и някак последователно осмислено, изпълнено и осъществено на практика чез един екстатичен дервишки танц, чрез пренаписването на състоянията, убежденията, познанията, чрез по-дълбокия и истински досег с вярата. Ако описването на окръжност около това, което искаме да победим и унищожим, е достатъчно, за да го направим, то въртенето около собствената ос е най-мощното въздействие срещу вътрешното ни его.

Разпокъсаният наратив на „Черно мляко”, противоречията у главната героиня, представени през основните черти на характера й, въплътени в шест малки жени, които тя посещава в дълбините на душата си, с които непрекъснато се съветва и общува, и които напомнят персонажи от детска книжка, на моменти дразнещо педантични и с присъщи за темперамента си думи и действия, достига до една хомогенна сплав от източна мъдрост, хармония, смирение и равновесие, в предходната й преведена книга „Любов“. До себепознание, до чистота и искреност на думите.

Определението, което Шафак дава на коалицията от малки героини, съществуваща в душата й, е харем, също и „хор на несъзвучните гласове”. Прочетеното може спокойно да се диагностицира като художествена шизофрения. И тя, като добрия стар Джон Наш, е приела наличието на другите, непрестанно съпътстващи живота и ежедневието й, но с тази разлика, че продължава активно да общува с тях. Същността на човешкия характер е консистенция от качества и недостатъци, уникален сбор от черти на характера, пристрастия, нужди… Това, което ги обединява, е техният носител, а те го правят именно такъв, какъвто е. Да, те са отделни и съвсем индивидуални до степен, в която дори могат да се изключват взаимно, въпреки присъствието си в обща обвивка, но именно тази обвивка ги прави едно.

Малките героини, „малките жени” на Шафак са изчистени до пълен стерилитет от отклонения и израстъци на основните си характеристики. Главните и най-влиятелните черти са четири, колкото са фаворитките на султана в харема. Всяка една носи нещо конкретно и уникално, част от общото присъствие на жената, писател, номад, суфист…, но точно това отделяне и изолиране една от друга противоречи на общността харем, на общото „характер”, на единството „здрав ум”. Съмнявам се, че някой става сутрин от леглото с решението: Днес ще общувам със света, посредством практичната духовната или чисто интелектуалната страна от характера си. В ежедневието, в живота си, човек е цялото, съвкупността от своите характерни черти и проявления, чиито носител е. Разбира се някоя от тях винаги надделява, но не до степен, в която една или две могат да бъдат коронясани и да властват над общността. Харемът се обуславя от подчинението, спазването на определени правила и норми, и най-вече от султана. В „харема” на Шафак, ханъмите са крайни индивидуалистки, спазващи единствено собствените си вътрешни правила, като не се подчиняват на нищо, освен на потребностите си, камоли на обект от противоположния пол. Тази отявлена некохерентност дразни и смущава, докато егото на Елиф расте с всяка страница и достига до степен, в която решава да пренебрегне женската си същност и да остави само безполовото си съзнание, което да пребивава в пространството на литературата, света, личния живот. Това, което идва като своеобразен спасителен пояс, е прозрението от „Любов”, че трябва да уважаваме другополовата си принадлежност и да намираме баланс между мъжката и женската си страна. Защото у всяка жена има мъжко, а у всеки мъж, женско начало. Тяхното наличие не подлежи на ампутация.

Палечки. Това определение, освен че се асоциира с детския приказен персонаж Малечка, напомня и за това, че тези наши вътрешни гласове, най-малкото не са големи, колкото самите нас. Че подлежат на нашата дресировка, манипулация, покровителство. В чашата с черно мляко, героинята е обектът, ръководен от тях. Тя се вслушва в съветите им, изпълнява указанията, поддава се на настроенията им. В същото време се опитва да бъде себе си, без да знае коя е, именно защото те не пеят в хор. Това някак прокарва съмнение в появата на депресията на героинята след раждането. По-скоро навява усещането, че се е появила преди това, преди четирийсет и първата седмица от бременността, което след кратка калкулация доказва, че Шафак е носила бебето малко повече от десет месеца. Според разказа и хронологията в сюжета, майката Елиф изпада в сериозна депресия, след като ражда първото си дете. Има обаче една малка подробност, която ми се струва доста значителна и фатална за разрива на душевносто й състояние именно в този период от живота й. Съпругът й е мобилизиран да изкара военната си служба. Тя остава без подкрепата на втория виновник за случилото се в момент, когато човек не бива да се справя сам, защото не сам е създал дете.

За сметка на близо четиристотинте страници, посветени на любовта в „The forty rules of love”, в „Черно мляко” Шафак й отделя точно три, колкото да я отчете като причина за тежките последици в живота й: сватба, семейство, създаване на поколение. Но, все пак, не ми се иска да омаловажавам компенсацията. „Любов” е пиршество за сетивата, мислите и нагласата към живота.

Това, което ме кара да сложа „Черно мляко” на лавицата в библиотеката си, чийто невидим надпис гласи: „книги, които си заслужава да препрочета, въпреки недостигът на житейско време за четене”, е богатата селекция от имена и биографични факти на писателки, оставили много съществено литературно наследство. Тук много ще ми помогне (вярвам и на нея й е помогнал) „Джинът Гугъл”, който може би е духът с най-богата обща култура. Понякога дори той допуска разминаване между лица, събития и факти, но, ако общуваме с него с доза недоверие, всичко ще бъде наред. Както с Джина Потон, с когото Елиф Шафак общува, докато се опитва да се отърве от „следродилната” си депресия – с недоверие в пълната му правота и искреност. Не съвсем на последно място, ми се иска да отбележа и безумния тест (авторката има афинитет към тестовете и манифестите), който съставя за родилките, напълно подходящ за инфантилен тийнейджърски седмичник. Но, да преглътнем захаросания ръб на чашата с „Черно мляко”, и да изпием пълна чаша „Любов”, за да се очичстим от nafs.

Елиф Шафак, „Черно мляко”, прев. Емилия Масларова, изд. „Егмонт България“, С., 2012.