Tag Archive: Тома Марков


ІІ част

В първа част на „Героинът” бе обърнато внимание на автора в един по- общ за културната ни сцена план, статията очерта противоречията спрямо образа, представянето и рецепцията му.  Въпросът, който ни итересува тук и сега (в тази част) е какъв е Тома Марков за българската литература. Както вече беше казано, той има важна функция в изграждането на новата градска култура, но на него се пада да изиграе не само основната роля на писател, а и тази на нейн литературен герой. Ярките личности често имат способността да предизвикват подобни събития. Да, интересен е фактът, че на него са посветени доста редове от творчеството на съвременните  автори. Прекалено много време и място би отнело да се посочат всички, но това например са: Калин Терзийски, който има цяла поема („За ползата от позата”), Стефан Иванов („Разтворени и викащи градски зеници”, „Сума на чая”), Иван Ланджев („Оборище 100”), Радослав Парушев („Да се накозиш с Тома Марков”) стихотворения, Ангел Константинов някои от неговите sms-и, а Иван Димитров е отделил за него неголям откъс от романа си, в който открива тайната на неговите стихотвирения („Животът като липсваща лъжица”). И остава уговорката, че това  само наистина малка част от хората писали за него, на него. Могат да се набележат няколко основни възела, около които се заплита съчиненото. Сюжетът за алкохола и обичта сякаш изпъква на преден план, но всичко по някакъв начин е обвързано с поезията, музата, идеята за вдъхновението. Във посвещенията личи увлечение от посвоему очарователната особа на Тома, случва се и доза ирония, меланхолия или друго, изобщо всяко чувство, което може да предизвика творчествота на поетът с евангелско име. Дългата поема на Терзийски, която е  под формата на диалог между писателя и дъщеря му, излага представата за същината, за това дали е  възможно позата да прикрие истинскана природа или човешкият вид не позволява подобно самоуправство. От стиховете на Иванов, Ланджев и Парушев  пък се долавя усещането за намерен съмишленик (в пиенето, писането и изобщо живеенето), което не противоречи с поемата, а по –скоро допълва образа.

 

Любопитно е кое кара тези автори да пишат за Т.М. в различни стилове и форми. Със сигурност, освен Георги Господинов, в литературата ни няма подобна личност, вдъхновяваща днешните писатели. Основанията могат да се намерят при по- внимателно вглеждане.

Вече беше споменато, че Марков впечатлява и успява да накара човек да види нещата по различен начин, което явно действа провокиращо за хора с писателска дарба и усещане.

Другото сигурно нещо е, че Героинът  е окриляващ приятел, нещо което е трудно да се коментира. Затова да оставим приятелството на приятелите.

Има  нещо друго:

Създателят на поредицата  „бързалитература” (започната с изд. „Жанет 45” ) помага на нови автори (Радослав Парушев, Момчил Николов, Стефан Иванов, Богдан Русев, Васил Георгиев и др.) да си проправят път в съвременната книжнина. Марков сам казва, че отглежда тези автори, за да знае, че са наистина добри и продуктивни. Той, освен лошо момче, се оказва съветник, наставник, ако щете и закрилник на млади хора, който искат и заслужават да бъдат чути и четени.

Вероятно посвещенията може да се четат както някакъв израз на признателност или уважение.

В този смисъл, дори качествата му на писател да останат спорни, е неопровержимо това, което прави за българската литература. Той не създава свои протежета, бездарни драскачи, опитващи се да подражават някому. Тези хора са личности, талантливи, различни, с идеи и желание. Достатъчно млади и необременени от стари режими и т.н. отминали истории. Те пишат с умение и увереност, забавляват се, защото знят какво правят и, че го правят добре.

Ясно е – нови сръчни автори трябват незабавно на съвременната ни книжна култура, която започва тепърва да се развива масово, а вкусът на читателите е още несигурен и лесно контриулируем. Все по- често се чуват мнения, че България навлиза в нов силен литературен период. Интересно ще е да наблюдаваме разгръщането на младите, част, от които са споменати тук. Със сигурност коментарите около тях винаги ще останат нееднозначни, също както и за Тома Марков. Все пак нека всеки има своето право на избор, но също и на възможност. Защото именно възможност за собствено развитие е това, което Марков предлага за литературата ни.

Публикувано в Литературен вестник 2011г.

І част

Зрелище – основата, на която залага Тома Марков. Изявите му са цапардосващи, блъскащи, хлопващи, тяскащи. Логично, новите форми изискват ново представяне.

Лошото момче на българската литература, беззъбият поет, бунтар, лайно или направо казано – Тома Марков. Подобни определения лесно се лепват за него и сякаш добре му прилягат. На пръв поглед наистина какво ново може да се каже за него. Той е момче почти на средна възраст, с вид на алкохолик, а може би и на наркоман, който твърди за себе си, че е един от най- добрите поети, а хората така и не искат да му повярват. Разбира се, всеки сам избира какво да чете. И дали изобщо да чете. А Тома Марков пише поезията си с толкова жив език, че обикновено излиза от представите за литература изцяло. Така се стига до положение, при което новото градско слово провокира въпроси за качеството на съвременната ни литература и дали това въобще е литература. И едно от най- ярките петна на градската култура е именно поетът Марков. Изобщо чуе ли се неговото име във въздуха започва да кръжи духът на мнителността.

Истината е, че това, което той прави не е никак ново.

Слам поезията (poetry slam) започва да атакува света, тръгвайки от Америка някъде в средата на 80-те. Замислена е като конкурс, в който жури е публиката, а поетът трябва да представи нещата си на сцена, накрая журито определя един победител. Така се получава нещо доста хитро – от една страна публиката получава зрелището, от друга, авторът признание (или освиркване, което също е вид признание…). Този вид поезия е изключително популярна в САЩ, Германия, Канада, Австралия и др. С времето се развиват и поджанрове, понакога е разрешено използването на реквизит, музика, балет или костюми, друг път поетът трябва да се справя сам на сцената с ограничено време. В България има опити за организиране на подобни конкурси, но те се случват пред тесен кръг публика. Тази форма на литературата е едновременно нова, но също напомня на древните аеди.

На тукашните литературни четения рядко има условие за излъчнане на победител, заради което много от писателите предпочитат просто да излязат пред хората, да прочетат там-каквото-има-да-четат и да си излязат. Изяви от този тип се приемат най- често за добро представяне, защото българската публика е консервативна. Тя трудно приема разчупване на идеите. Все още много хора не усвояват неримувана поезия, а какво да говорим за шумните пърформънси с умишлени провокации – циничен език, грубо поведение, алкохол, наркотици и други такива неморални неща.

Толкова скандален е Тома Марков. Появите му винаги се забелязват и коментират. Заемайки позата на пропаднал тип, той предлага своята стока – написаното. Факт е, че за един продукт рекламата никога не е излишна. Спорът дали това е поза или не, няма особен смисъл, защото както поетът, така и поезията са неща, които обитават пространство, различно от битовото и буквалното. Смисълът да заявява себе си по такъв начин е да се затвори кръгът, да се получи цялост, да се разбудят повече сетива. Но когато зрелището се сблъска с неориентираните вкусове на публиката се получава конфликт, резултатите, от който са, неразбран поет с неблагодарна публика или бездарен писател и излъгани зрители, зависи от гледната точка. Вероятно и двете страни дълго ще останат на своето мнение. В това няма нищо чак толкова трагично. Хубаво е нещата да се развиват и променят, нови неща да се случват, защото застоят би трябвало да предизвиква повече съмнения и отвръщение, отколкото обновяването. Във всяко изкуство винаги има начин нещата да станат иначе, усещането да се обърне и да откриеш, че не всичко е видяно. Успокояващо е да знаеш, че има някой, който всеки момент може да те предизвика и да обърне понятията. Шансът това да е Тома Марков се равнява на приблизително 100%.

Публикувано в Литеранурен вестник брой 35 2010г.